В едно далечно село – чак накрай света живеела една бедна вдовица. Тя била много стара, прегърбена и болна. Жената едва ходела. Ръцете й треперели от старост. Очите й вече не виждали. Чувала все по-слабо и по-слабо, но  пък все още се блъскала по двора-копаела и сеела градината с цветя и зеленчуци, а после ги поливала. Имала и една коза с две козлета. Вдовицата се хранела с мляко, зеленчуци и плодовете на дърветата, които били стари почти колкото нея. Децата й се запилели някъде по света, внучките й на друга страна, а тя много тъгувала за тях.
      В двора на  вдовицата имало един полупресъхнал кладенец, който се пълнел през зимата от снеговете и пролет от дъждовете, така че имало вода с какво жената да полива градината си. Веднъж тя се уплашила – в кладенеца се скрила една змия с голяма черна глава. Оттогава всеки път я виждала. Животното ту излизало, ту се криело в камъните. Не я хапело, нищо че било отровно, но и вдовицата не можела да го убие. 
      Един път и двете се спрели. Гледали се и мълчали. Накрая вдовицата  едва продумала
      - Защо не вземеш да ме ухапеш, та да се отърва от всички мъки ? Докога и ти ще ме мъчиш?                                                                                                                                                                
      Змията просъскала и отговорила с човешки глас:
      - Има още време за тебе.
      - И защо? – попитала пак жената, а змията и отвърнала:
      - Не съм те наказала достатъчно.
      - Ти ли си ме наказала?
      - Да, аз – казала змията и продължила , като пак изсъскала  - Помниш ли когато. Беше още млада - уби една черна голяма змия, а след това и две по-малки сиви. Това бяха жената и децата ми. Мен не успя да убиеш и аз се заклех да ти отмъстя, като почерня дните ти, както ти почерни моите. Тогава бях сива, но после главата ми почерня и станах на черни ивици. Не бях отровна, но сега съм.
      - Чакай малко! – казала жената и устата й пресъхнала – Ние никога не сме били приятели, а вие плашехте децата и ядяхте малките пиленца.
      - Но ядяхме и мишките, които бяха плъзнали по двора и унищожаваха зърното  за домашните ти животни. А с децата си играехме и не ти пречехме с нищо – рекла змията и се скрила.  
      Вдовицата преглътнала сълзите си. Не знаела, че и змиите страдат и могат да говорят . А може би само така й се сторило?
      Оттогава минало доста време. Змията се скрила и не се показвала, а жената започнала да я забравя, погълната от болките по тялото си и мъката по децата си.
      Един ден щастието й се усмихнало. Сякаш слънцето влязло не в двора, а в душата й. Дошла най-малката й  внучка  с едно почти двегодишно момиченце. Вдовицата имала, без да знае и правнучка. Детето било жизнено, весело, игриво, палаво. Все се смеело и бърборело ли, бърборело. Не всичко му се разбирало, но старицата сякаш се подмладила. Започнала да се усмихва, а после и да се смее на глас. Даже и песнички започнала да му пее. А тя пеела и преди и то много хубаво. Била най-гласовитото и сладкопойно момиче в селото и околностите. Не била пяла с години, че мъката я била стиснала за гърлото, а сега нещо се отприщило в нея и запяло. Спомнила си и всички детски песнички. Правнучката й се смеела и повтаряла след  нея. После пиела козе мляко от едно шише с биберон и сладко заспивала. Така минавали дните щастливо.
      Един ден вдовицата изтръпнала цялата. Правнучката й държала шишето с мляко, тичала и викала:
      - Або, або, мия… Мия, або – което значело – Бабо, бабо, змия… Змия ,бобо.
      Змията стояла срещу детето с вдигната глава, съскала и била готова да скочи върху правнучката и да я ухапе с отровния си език. Вдовицата нямала сили да извика, сякаш онемяла. През главата й  минала мисълта, че това ще бъде поредното  й наказание и сякаш се състарила с още десет години. Косата й започнала да пада на парцали от главата й. А детето така се радвало, че вижда змията. Изведнъж то се спънало и паднало  с протегната напред  ръчичка. Шишето се търкулнало и спряло точно пред змията. Млякото потекло. Животното се отпуснало, навело глава, засмукало биберона и изпило всичкото мляко. После се обърнало и пропълзяло в кладенеца. Детето се разплакало от това, че змията си отишла, от това, че му изпили млякото или от това, че се наранило като паднало, никой не разбрал.
         Вдовицата обаче не можала да стане. Цялата се била вцепенила. Така си  и останала там-една каменна статуя с протегнати напред ръце към кладенеца. Внучката и правнучката останали да живеят  в къщата и се грижели за двора. Всеки ден слагали цветя в ръцете на статуята, а пред кладенеца носели шише с биберон, пълно с мляко. Змията излизала, изпивала млякото и се прибирала в леговището си., а детето се смеело със звънливото си гласче.
        Така минавали годините. Правнучката пораснала и станала красавица за чудо и приказ. Освен това пеела много хубаво като прабаба си. Един ден змията  застанала срещу момичето и го попитала:
       - Ще ми изпееш ли една песен само за мен?
       Момичето изпяло най-хубавата песен, която знаело. Змията пак го попитала:
       - Ще ме прегърнеш ли?
       - Да – отвърнало то и змията пропълзяла в скута му.
       - Сега ме нахрани като малко дете –к азала отново змията.
       Момичето взело шишето с мляко и нахранило змията както се храни бебе.
       Животното отново рекло:
       - Сега ме целуни.
       Момичето целунало змията по главата.
       - Не така – казала змията - Целуни ме три пъти по устата.
       Правнучката не се уплашила. Тя била свикнала със змията и затова я целунала три пъти  по устата. После паднала на земята в безсъзнание. Чул се гръм и светкавица блеснала по сред  бял ден. Земята се разклатила. Когато момичето се свестило, що да види: На мястото на кладенеца се издигал чуден каменен дворец с много фонтани пред него. Ухаели чудни цветя. Носели се невероятни птичи песни. Момичето стояло захласнато, като омагьосано. Змията се преметнала три пъти през глава и се превърнала в красив момък, който попитал:
       - Ще се омъжиш ли за мен? – и когато момичето се съгласило, змията –момък пак казал:
       - Добре че се съгласи. Ако беше ми отказала, магията щеше да се върне отново. Зла магьосница превърна замъка ми в кладенец, а мен, принцът – в змия докато не се намери момиче, което двадесет години да ме храни с мляко и след това да ме прегърне и целуне три пъти в устата. Не се бой, аз си останах на двадесе и пет години докато трае магията, така че всичко е наред. Сега се обърни назад.
       Момичето се обърнало и видяло прабаба си жива и здрава. Двете се прегърнали и целунали. Вдовицата изглеждала не на деветдесет, а на шестдесет години. Принцът й казал:
       - Съжалявам , бабо, че  изживя толкова мъки заради мен, змията, но такава беше магията. Ако твоята правнучка не беше се спънала и не беше ми дала млякото си, аз щях да я ухапя и всички щяхме да умрем още тогава. Но всичко е минало. Сега ще се веселим и ще вдигнем голява сватба.
        И наистина - започнала сватба за чудо и приказ. Появили се отнякъде и децата и внуците на вдовицата. Всички били щастливи и доволни дълги, дълги  години. Най-щастлива била вдовицата. Всичко й било като някакъв сън – невероятен приказен сън. Освен това забравила за всички злини, които змията й сторила, защото имала добро сърце, а животното отдавна го нямало. Като човек , змията била много добра и помагала на всички  хора. Много обичала й правнучката на вдовицата.
        А всички разбрали, че когато човек прави добро дори и на змията,  рано или късно  ще бъде богато възнаграден, здрав, щастлив и обичан от другите.

май, 2005, Рая Вид