Небе и земя във едно са се слели.
Дъжд ситен и кротък неспирно вали.
Животни и птички къде са се сврели?
Навън е тъй тъжно и пусто, нали?
Дръвчетата красни, във златна премяна,
напомнят ми вече със тиха тъга,
че време дошло е, дошло е за смяна
на лятото жежко със есенна жал.
Душата ми тъжна на есен прилича,
забулена цяла в безкрайна мъгла.
Как искам аз някой и мен да обича,
да бъда желана, мечтана жена.
Самотна съм толкова дълги години!
И есени колко до днес отброих!
Животът ми низ е от тъжни руини,
невесел е моят безропотен стих.
А вънка дъждът не престава, не спира,
не иска да знае за мене дори,
и всяка надежда без отзвук замира,
и туй е, което най-много боли.
Горчиви сълзи като капки дъждовни
лицето ми бледо покриват сега.
Аз зная ви, капки, не сте вий виновни
за мойта злочеста, нелека съдба.
Небе и земя във едно са се слели.
веч есен дъждовна дошла е, нали?
Очите ми радост не са още видели,
дъждът не престава - вали ли, вали!