-   Всички мъже изневеряват. И ако някой не го е правил, то не е поради някакъв възвишен морал, а само и заради прозаичната и елементарна липса на възможност.

-   Глупости! Ще каже човек, че познаваш всички мъже.

-   Не. Но всички, които познавам, а за протокола трябва да отбележим, че те не са никак малко, го правят. Рано или късно.

-   Познаваш и Пламен, а в него съм сигурна!

-   Това е основната грешка на повечето жени. Склонни са... донякъде, да приемат факта, но по презумпция, винаги изключват собствения си съпруг.

-   Опитваш се да ми кажеш нещо ли? Ако си чула някоя клюка, казвай направо! Що за глупост са измислили пак? Като онази за секретарката на Мишев. Помниш ли? Тогава ти самата ми доказа с факти и дати...

-   Помня. И не. Нищо не съм чула, но и да бях, нямаше да ти кажа.

-   Моля? И защо? Не мислиш ли, че е по-добре да знам, ако има нещо? Това е абсурдно наистина, но ако... Глупости! Все пак, ако...

Жената явно се обърка в собствените си „акò”-та.

-   Ако все пак го прави, Магда, за теб е по-добре да не знаеш! – прекъсна я малко остро другата и бързо добави кротко, като стисна ръката ú – Повярвай ми!

-   Ама си и ти! – разсмя се малко пресилено, поемайки си дълбоко въздух Магда – Таня, що за глупости? Какво пак ти се върти в главата, че ми вкарваш такива мисли? Статия за изневярата ли пишеш?

-   Нещо такова – кимна Таня и се зае да допълни чашите с бира. Внимателно, без пяна, както я обичаха и двете.

-   Така си и знаех! – пое своята Магда и се отпусна назад на стола, загледана с леко насмешлив, но нежно-ласкав, почти влюбен поглед в приятелката си.

Двете изглеждаха, а и явно бяха неестествено различни. Като ги видеше, човек неволно си мислеше за Ин и Ян и се питаше, какво общо биха могли да имат, но това не им пречеше да са заедно от години.

Магда беше дребничка, изящна блондинка, със зашеметяващата визия на кукла Барби, но такава от най-лъскавата витрина - все още недокосвана от детски ръце и с ленивото излъчване на капризна котка, докато Таня поразяваше с енергичните си и малко резки движения. Беше и леко закръглена. Не дебела, но до изваяното тяло на Магда, това се открояваше.

При Магда всичко, от безупречно подредените букли, през прилепналата бутикова рокля, до перфектния педикюр, твърдо, но ненатрапчиво говореше за стил и класа, а нещо в Таня сякаш крещеше: „Нямам време за глупости!”

Дали защото осъзнаваше, че до приятелката си изглежда като невзрачната, бедна роднина, но тя като че ли всячески се стремеше да подчертае разликите. Отказваше да си скубе веждите, поддържаше ниско изрязан, удобен маникюр, почти незабележим, вечно недооформен грим, небрежна, къса коса в неопределено-неутрален, кафеникаво-червен цвят и всичко това, въпреки многократните опити на приятелката си да я замъкне в някой от любимите си козметични салони. А гардероба ú, сякаш беше спрял да се обновява някъде в тинейджърските години и се изчерпваше с дънки и блузки...

-   Като се увлечеш по някоя тема, ставаш непоносимо цинична – продължаваше мисълта си Магда. – Огледай се, в живота има и хубави неща...

-   Стига, де! Не можеш да кажеш, че съм черногледа. Реалист съм. Ти виждаш навсякъде цветя и принцове, а аз приемам хората такива, каквито са. И не се опитвам да ги променям, за разлика от теб!

-   Не ти вярвам! Защо тогава пишеш? Ти си по-голям оптимист и от мен! И точно да ги промениш се опитваш, като ги караш да погледнат нещата от друг ъгъл, да се замислят...

-   Да се замислят, да! Но само, за да видят истината. Не ми приписвай чак такъв идеализъм. Не съм нито Райна Княгиня, нито Жана Дарк, въпреки твоето неоценимо и неоправдано високо мнение за мен. Не се опитвам да променям света и не развявам знамена. Пиша, защото... Защото май само това мога. А и с това с изкарвам хляба. Някои от нас са работещи момичета, все пак. – намигна и отпи от бирата си – Което ми напомня, че след половин час, трябва да съм на конференцията на онези баптисти ли, евангелисти ли бяха... – смръщи чело в опит да си спомни, но тръсна глава - Дявол ги знае! Да не ме чуят само как богохулствам, че няма да взема никакво интервю, а ако закъснея, височайшия ти съпруг, ще ми притвори още повече кранчето на и без друго оскъдните ми приходи...

-   Няма! Довечера ще се погрижа да ти заработя допълнителна премия! – Магда ú се изплези и двете избухнаха в смях.

-   Ако те слуша някой... – прегърна я Таня, докато махаше на сервитьора.

-   Че какво? – премигна с демонстративна невинност Магда – И аз съм работещо момиче. Полагам неимоверни усилия, да не му се налага на моичкия хапльо, да поглежда встрани.

-   Стига, де! Не е хапльо! - някак по навик възрази Таня и Магда пак се разсмя.

-   О, да! Забравих, че ти боготвориш любимия си шеф. Ела да го видиш в спалнята ми, пък тогава ще говорим!

-   Не, благодаря! Ще се загубя в твоите дантели и балдахни – завъртя глава подчертано сериозно Таня и двете отново се разсмяха.

-   Имай предвид, че няма да те каня повече, като си ми такава моралистка...

-   Недей, че ще взема да се съглася накрая.

-   Какво ли ще си помисли някой ако ни слуша? – изхили се Магда и  се притисна към нея, докато тръгваха към изхода.

-   Истината. Че сме луди. – отвърна отново прекалено сериозно другата и излязоха усмихнати.

-   Хайде, върви и побеседвай с твоите баптисти ли, мормони ли...

-   Мормони! Ти пък, къде отиде!

-   Нищо, де! Каквито са там, за десетте божи заповеди и изневярата.

-   В десетте божи заповеди е казано: „Не пожелавай жената на ближния, ни нивата... нито вола му, нито осела му...” къщата, нивата и добитъка, сред който жена, вол и осел се споменават, но за мъжа на ближнатà – подчерта отсечено женския род Таня - не е писано нищо.

-   Наистина ли? – Магда спря и се замисли.

-   Факт! – побутна я отново към пиацата Таня – Но да не забравяме, че всички тези писания са дело на мъже...

-   А всички мъже са свине! – отсече весело Магда.

-   Не преминавай в рими, че ще ми вземеш хляба! Хайде, чао. Ще се чуем утре.

-   Чао. И нали си знаеш - дръж Пламен по-близо до теб, да не кривне от правия път! Впрочем... Ще се бавите ли?

-   Вероятно. Първо ще има коктейл, после пак коктейл... Не го чакай.

-   Ясно. Чао, слънце.

Двете се целунаха, избраха си по едно такси и поеха в различни посоки.

Около час по-късно, Таня нахлу забързано в друг ресторант и пробивайки си ловко път през навалицата, кимаше наляво и надясно, махаше във всички посоки и стискаше пътьом подадените ú ръце, докато се добра до една от шведските маси, където малка група журналисти обсъждаха предимствата на... мерлузата пред сьомгата.

- Закъсня – извърна се към нея един от мъжете и  се отдръпна изчаквайки да се здрависа с останалите.

- И аз се радвам да те видя – подаде му страна за служебната целувка Таня, като свърши с поздравите към колегите, издърпа чашата от ръцете му и отпи жадно – Попаднах в задръстване, а и с Магда се поувлякохме.

- Срещата ви не беше ли за обяд? Вече е време за вечеря.

- Заговорихме се и... Нали ни знаеш... – намигна му тя и той се усмихна.

- Знам ви. Тя прибра ли се?

- Да, казах ú, че ще закъснеем и тя поръча да те държа по-близо.

- Много добре! Защото не ми се прибира тази вечер и смятам да те държа много, много, мнооого близо...

- О! Да очаквам ли изненади? – тя се притисна незабележимо за околните към него, а той се наведе още повече над ухото ú.

- Едва ли, всичко вече си го виждала...

- Но мога да го видя пак... И пак... И пак... – дрезгавия ú шепот заглъхна и той се отдръпна рязко, поемайки си дълбоко въздух, загледан в устните ú, които продължаваха да повтарят беззвучно: „И пак... И пак...”

- Спри, че ще се наложи да напуснем конференцията преди да е започнала... – изпъшка с неовладян глас...

- Липсваше ми тази седмица, Пам...

- И ти на мен, но да изчакаме да мине поне деловата част, после имаме цяла нощ...

- Спирам – кимна Таня,  с явно нежелание откъсна поглед от неговия и тръсна глава – Казвай, какво пропуснах...