„Не пресичай тия огромни пусти площади

толкова сам в неподвижния ден!

Като милост, като пощада –

вземи и мен.“

Станка Пенчева

Не ми трябва земята с този безумен стремеж за въртене.

Не ми трябват стъпките между глухата спирка и необятното.

Имах слънце в косите си, дето помни, че бях последна.

Имах чаши с кафе. Вътре бърках сълзи и захар.

Бяха утрешни сълзи, неизтекли още от извора си,

неразорани още от острият бръснач на събуждане.

Ще отворя очи и ще видя, че вече съм стигнала…

Да прескочиш нощта е от всичките крачки най-трудната.

Не ми трябва земята. Искам душата ми да чака в утрото

и да знае, че няма какво да премерва и да погубва.

Чупливото в мен до последното стъкълце е начупено.

Заздравялото няма спомени. Нито рани за излекуване.

Точно тогава ела. Точно в тази минута на сблъсъци.

Не пресичай оттатък живота, примирен, отрезвен и бездневен.

Денят ще бъде пощада в кротката смелост на отлъчените.

Не бъди сам в тишината си. Като милост – вземи и мене…