Небето притъмня. Облаците увиснаха над парка. Вървях през него, а в ушите ми се забиваха грозните звуци. Вдигнах нагоре очи и ги видях. Стичаха се на ята. Много, много... Черни и разперили крила. Какво ставаше?... Накацаха на дърветата като листа. Прииждаха още и още… Сякаш предвещаваха смърт… Краят на света ли наближаваше? Нещо лошо ли ставаше? Защо душата ме стегна така? И ме заболя… Казват, че животните и птиците предсказвали времето и земетресенията… Какво ли щеше да се случи?...  Стана по-мрачно и по-сиво наоколо… Съвсем се натъжих… Не исках да мисля лоши неща. Не вярвах в пророчеството за края на света, но защо ми е така тягостно?... Звуците на птиците се забиваха в ушите, в главата, в съзнанието ми… Та нали точно преди Коледа какви ли не катастрофи и катаклизми ставаха и загиваха  познати и непознати…
            Кой знае защо се сетих за едно интервю по радиото с Ванга  преди много години. Тогава я попитаха  дали ще има трета световна война? Не съм забравила отговора й “Чакайте! Сирия още не е паднала…” Боже, опази! На няколко пъти споменавам тоя месец нейните думи. И това струпване на войски около границите на тая държава?... Имаха ли ум хората? Гарваните и гаргите по същия начин се струпваха сега… Времето беше лошо. Може от промяната да е! Резки температури… Всеки ден различно атмосферно налягане…Ту дъжд, ту сняг, ту много минуси, ту плюсове… На къде ли отивахме?
           Вървях и мислите  се забиваха вече в съзнанието ми. Натрапчиво!... Гадно!... Внушението е опасна работа! Човек трябва да бъде оптимист и да вярва както в себе си, така и в другите… Какви ги върша и аз? Що им се връзвам на тия гарги и гарвани? Що за птици бяха? Напаст! Опасна работа! Края на света? Глупости! Маите са имали нещо друго наум… Нов живот!... Нова ера!... Нов свят!... Нови открития!...
           Изведнъж една сврака прелетя над мен, направи кръг и кацна на ръката ми:
          - Спокойно! - ми рече , а аз помислих, че откачам вече, но тя продължи – не ме ли помниш? През пролетта ти разделяше закуската си  с гълъбите, а аз грабнах от ръката ти последното парче баничка. Много вкусна беше! Не ми се разсърди тогава, не ме нарече “крадла”, а реши, че съм гладна… Така беше!.. И аз ти благодаря!
         Стоях като вцепенена и не вярвах на очите и на ушите си. Свраката сякаш ми се усмихваше:
        - Не се плаши сега! Всичко е наред… Гарваните и гаргите се събират тук. Няма да се случи нищо лошо. Имат разум все  пак! Просто времето става лошо, а те трябва да отидат някъде на топло. Избрали са една изоставена фабрика в покрайнините на града. Прозорците са счупени, вратите откраднати, но все пак е покрив над главите им. Няма да умрат нито от студ, нито от глад. Наблизо има и сметище, и стар хлебозавод. Сух хляб и брашно колкото искаш! Пък и мишките ще им правят компания… Аз също отивам с тях. Ти не се тревожи! Всичко е един естествен процес и начин на оцеляване… Ако нещо стане, ще ти кажа… Сега дай надежда на хората!
         След тия думи свраката отлетя, а аз не можех да разбера сънувах ли или ми се привидя?...

           Когато пристигнах в службата, включих компютъра и скайпа. Първото съобщение беше от провинцията. Една съученичка беше предала богу дух и е тръгнала за отвъдното… Нещо се сви отново в мен. Жалко за хората! Вчера бяха тук, днес ги няма, а утре времето ще помни  или забрави за тях…
          Това ли беше или ония гарвани  и гарги искаха нещо друго да ми кажат?