На внучките ми, близначките Рая и Деница

Вървях среднощ по снежната пъртина,
за към дома през зъзнещия мрак,
и вече стигнах, но една картина
ме спря за миг пред къщния ни праг.

Разпука се черупката небесна
и се излюпи лунен орех зрял
и в лъскавата снежна нощ магесна
започна бал.
Среднощен снежен бал.

Надуха бузи вятърни флейтисти,
запя далечен сребърен тромпет
и две по две над мен звезди сребристи
се завъртяха в бавен менует.

От вятъра, навярно, разлудели,
два вихъра направиха поклон,
поканиха снежинки в рокли бели,
а снежното поле им бе салон,

снегът – паркет, брезичките ни – свещи,
луната горе – жълт фенер огрял;
танцуваха дърветата отсреща
на този омагьосан чуден бал.

Въртяха се в небесните простори
Стрелецът с Рака,
с Девата – Лъвът,
и звездно мляко капеше отгоре –
танцуваше самият Млечен път.

А аз стоях и гледах удивено
танцьорите, простора засиял...
Напразно!
Никой не покани мене
на този невъзможен снежен бал.

А можех да танцувам дълго в мрака
с Близначките по ледения гланц.

Е, нищо, може пък и да дочакам
на техен бал един среднощен танц.