Две зайчета живеели в една гора близо до планината. Били братчета и много се обичали. Едното било цялото бяло, а другото повече черно, отколкото сиво. Бялото зайче носело бели дрехи- бели елечета, бели панталонки, бели шапки, бели ръкавички, бели обувки. На Черното зайче нещата били всичките в черно. То имало черни дрехи и черни обувки. Шапката, шалът и ръкавичките му също били черни.
            Двете зайчета много обичали да тичат по полето, из гората и по планината. Можели по цял ден да играят, ако не се страхували от Лисан. Щом ги видел, започвал да ги гони. Искал да ги набие, а после да ги изяде. Добре, че те имали бързи крачета и той не можел да ги стигне.
            Времето минавало и Лисан ставал все по –голям, по-силен и по-опасен. Зайчетата се страхували вече от него. През зимата за Бялото зайче било добре, защото се криело в снега и не се забелязвало. Тогава Черното зайче непрекъснато треперело и все тичало. Нали било черно, отдалече се виждало в белите полета и в планината дори. През лятото било обратно. Черното зайче се свивало в тревата и приличало на буца пръст. А в планината Лисан не можел да го познае, като застанело до скалите. Било като естествено сиво-черно петно там. Да, ама Бялото зайче било в беда. То се виждало отдалече и непрекъснато бягало.
            Двете зайчета се замислили. Било през зимата. Имало много сняг. Как да се спасят от лошия Лисан?...Дълго мислели. Накрая решили. Просто дрехите си разменили – Бялото зайче облякло черните дрехи, а Черното зайче вече имало белите дрехи.
            И така – един ден Лисан видял  едното, а после и другото. Объркал се съвсем. Гледал и не можел да повярва. Попитал само:
           -   Чакай, малко! Ти кой си?... Черното зайче или Бялото зайче?
           -   Ами, и двете – отвърнало Бялото зайче. После хукнало да бяга.
           Лисан  го подгонил първо, ама не можел да разбере какво преследва и какво става. Пред него бягали черна шапка, черен шал, черни ръкавички и черни ботушки. Главата му се замаяла и спрял. После започнал да се озърта и тогава видял  пред себе си Черното зайче. Посочил го с лапата си и го попитал:
           -  Чакай, а ти кой си?... Бялото зайче или  Черното зайче?
           -  И двете съм! – отвърнало то и хукнало да бяга.
          Лисан го подгонил, но пак не разбрал какво става и какво преследва. Пред него бягали едни черни уши и черна опашка. Откъде можел да знае, че в снега белите дрехи на зайчето не се виждали. Главата му се замаяла, спрял се и седнал на снега.      Дълго се чудел Лисан, а после станал  и си тръгнал с наведена глава. Уж бил хитър, но двете зайчета го надхитрили сега… От този ден ги оставил на мира и никога повече не се заканвал да ги бие или да ги изяжда. Страхувал се животните в гората да не му се смеят за тази случка. Когато срещнел двете братчета, извръщал глава настрани и мълчал.
            Двете зайчета си отдъхнали. Вече спокойно се разхождали из гората и винаги така се обличали – Черното зайче носело бяла шапка, бял шал, бяла ризка  или бяло елече. Имало бели ръкавички и бели обувки или бели ботушки. Бялото зайче пък носело черни дрехи. Имало черна шапка, черен шал, черно елече и черни обувки или ботушки. А когато виждали Лисан с наведена глава или да гледа някъде настрани и да се прави, че не ги познава, те се смеели силно, обръщали се едно към друго и казвали:
           - Дай лапа, братле!
           После удряли лапички, прегръщали се и тръгвали по пътя си като весело си свирукали или пеели закачлива песничка как надхитрили Лисан.