Все едно и също! Омръзна ми нещата да се развиват през девет планини в десета, през девет царства в десето. Защо все го прескачат това царство? Какво толкова има в него? Къде ли се намираше? Деветото царство… И един ден отлетях да го търся…
            Метлата ми беше с множество тънки пръчки и минавайки през всяко царство трябваше да чупя по една и да я хвърлям на земята. Имах нужда и от почивка.
            Първо попаднах в Дървеното царство. В него всичко беше от дърво – и къщите, и планините, и реките, и птиците, и животните, и хората. Сиво и скучно. Не ми хареса.
            Второто царство беше Хартиено. Леко, многоцветно, дори чак шарено и грозно. Хартиени дървета, хартиени птици, хартиени животни, хартиени къщи с хартиени хора. Като духнеше вятър, всичко се разпиляваше. Ако му драснех клечка кибрит, щеше да се превърне в Огнено. Не се спрях и тук.
            Отново полетях и скоро счупих третата пръчка на метлата… Попаднах в Желязното царство, където всичко беше тежко, тромаво и метално. Навсякъде стърчаха ръждясали части, изкривена тел и зъбчати колелета. Не исках да срещам огромните хора, за които се чудех с какво се хранят. Дори ме хвана страх и се махнах…
            Следващото царство беше Медното. После дойде Сребърното, След него Златното и Скъпоценното. Сещате се къде какво имаше в тях, нали? Само медни неща в едното, сребърни в другото, златни и от скъпоценни камъни в останалите. Не ме вълнуваха никак. Нямах нужда от тях. Не знаех какво да ги правя. Освен това, там всички бяха богати, а аз не знаех как да се държа и кому да раздавам парите си…
            По-интересно беше Осмото царство. Цялото беше кално, грозно и мръсно. Никой не се миеше, никой не чистеше, никой не переше в него. Когато грееше слънце, калните неща изсъхваха и се напукваха. Завалеше ли дъжд, всичко се размекваше и можеше да те окаля до ушите. Ако остана в него, имаше опасност да затъна и да не изляза никога. Затова въобще не спрях, а само прелетях. Не ми бяха нужни и кални истории.
            Вълнуващият момент настъпи. Погледнах надолу и видях огромен надпис “Девето царство”. Изгаряше ме страхотно любопитство. Счупих деветата пръчка от летящата си метлата и в последния момент успях да видя някакви полуизтрити букви “Добре дошли в Приказното царство”!  Приказки ли? Измишльотини някакви? Ама, че работа!... Беше твърде късно. Бавно се приземих на поляната в една гора. Огледах се. Всичко наоколо изглеждаше нормално, чисто. Имаше обикновени планини, реки, дървета, къщи, хора, птици, животни. Само че цареше пълна тишина. Никой не се движеше. Всичко беше като замразено, заспало или по-точно казано – омагьосано. Не можех да повярвам. Какво щях да правя тук? Никой нищо не можеше да ми каже, нито да ми помогне да открия магьосника и да се разправям с него… В беда ли бях попаднала или на невероятно място, щях тепърва да разбера. Бях гладна и жадна. Да, ама… Първо не виждах храна, второ нямаше вода и трето в какво ли  щях да се превърна, ако ги намеря и опитам? Всичко ме измъчваше, най вече любопитството!
            Вървях без посока. Нямах представа за времето и мястото къде точно се намирам. Скоро излязох от гората и стигнах до една скала. На нея имаше странни знаци. Трябваше да застана с главата надолу, за да прочета следното: “ Ти, който и да си, що си търсиш белята? Я, ми се махай от главата!” Нищо не разбирах. Кой и защо беше писал това и то така? Огледах се и тогава видях, че това не беше скала, а корубата на гигантска костенурка. Побутнах я, не помръдна. Взех метлата и почнах да я чистя, а след това и да я галя. Тогава тя показа глава, огледа се и като видя, че не съм опасна, започна да говори:
            - Махай се оттук, малка вещице!... Нямаш представа къде си попаднала! Всичко е омагьосано от страшен и опасен магьосник… Само аз успях да се спася като се направих на скала.
            - Ти, Бабо Костенурке, не се тревожи, а къде е магьосника ми покажи!
            - Добре - отвърна тя, -  ама да не съжаляваш после! Ще ти дам няколко неща, които ще ти помогнат, а в замяна на това, като оправиш всичко и се върнеш, ще ме заведеш до голямото езеро отвъд планината да се напия с вода…
           Съгласих се и дори дадох обещание три пъти. Костенурката се скри в корубата си и извади оттам голям светлосин копринен шал, една торбичка, кратунка, две пръчици, тънко въже и шишенце с някакъв прах. Каза ми какво да правя с тях и отново скри главата си.
            Потрих ръце. Очакваше ме невероятно приключение. Взех нещата, благодарих и яхнах метлата с красивия шал на главата. Бях станала невидима и магьосникът не можеше да ме види. Стигнах планината и спрях пред голяма пещера. Първо реших да видя какво има в торбичката. Урааа!  Извадих баницата със сирене и за нула време я изядох цялата. После изпих и шишето с мляко. Нямаше закъде да бързам, легнах и заспах…
            Когато се събудих, слънцето препичаше в очите ми. Влязох в пещерата , а там пълно с вода. Седнах в кратунката като в лодка и с двете пръчици започнах да греба. Тя се въртеше и се клатеше ту наляво, ту на дясно, а течението ме отнасяше надолу. Едва не пропаднах накрая в някаква пропаст. Добре, че беше въжето да го метна и да го завържа за отсрещното дърво. Започнах да танцувам по него на пръсти и стигнах средата му. Там се подхлъзнах и за малко да падна, но се хванах с една ръка и така стигнах до дървото. Качих се на върха му и обиколих с поглед всичко наоколо. Видях бляскав дворец от стъкло. Светлината се пречупваше в стените и покрива му и се пръскаше на всички страни с цветовете на дъгата.
            Яхнах отново метлата и кацнах на най-високата кула, където беше най-високия комин. Надникнах през него и разгледах всички стаи. В тях имаше какво ли не! Всяка беше различна и като в музей се насладих на скъпоценни камъни, на библиотека с книги, на дрехи като на модно ревю, на всякакви оръжия, на невероятни картини на знайни и незнайни художници, на музикални инструменти, от които се носеше вълшебна музика. А от кухнята  ухаеше чудесно на агнешко печено с билки, треви и гъби. Умирах от глад, но нямах време затова. Преглътнах и погледнах нататък. В голяма зала имаше кръгла маса и красив трон, обсипан с диаманти. На него седеше и спеше самият магьосник. Сега беше моментът!  Отворих шишенцето и близнах от праха. Дори се уплаших какво последва! Превърнах се в оса и полетях надолу. Обиколих тронната зала и разгледах добре злия вълшебник. Дрехите и наметалото му бяха червени, обсипани със златни звезди. На главата си имаше странна златна шапка като качулка. Брадата му беше бяла и стигаше до земята. В ръката си държеше тояжка със златна топка.
            Нямах време. Всеки момент магьосникът щеше да се събуди и аз да си изпатя от някоя магия. Засилих се и го ужилих с всичка сила по носа, а после по устата и накрая по ръцете. Той се събуди, но нямаше време да реагира и не разбираше какво стана. Нали бях и невидима!  Носът му се поду, устните и ръцете също. Изпусна тояжката и падна на пода. Ухапах го още няколко пъти, докато той се наду и се пръсна на парчета. Царството беше освободено! Кацнах на златната топка и я завъртях леко надясно. Нещо ме отхвърли и се преметнах през глава. Вече не бях оса. Погледнах се в огледалото и видях истинския си образ.
            Взех тояжката и започнах с нея да докосвам всичко по пътя си. Светът оживя! Появиха се слуги, забързаха се нанякъде, затичаха се. Излязох навън, а птичките зачуруликаха, цветята цъфнаха, конете затропаха и зацвилиха.
            Яхнах отново метлата  и полетях. Ръсех вълшебния прах над гората, над планината, над водата и развалях магията и всичко започна да сияе, и да танцува.  Духна дори лек ветрец и аз се понесох по-бързо. Върнах се при костенурката и я взех в ръцете си. Трябваше да изпълня обещаното. Понесох я през планината , а след това отвъд нея я  сложих на брега на бистро езеро. Тя показа главата си и се наведе да пие вода, а после се потопи в дълбокото. Не вярвах на очите си. След малко, вместо костенурката от езерото излезе красив принц с черна коса и синьо-сиви очи. Поклони ми се и каза:
            - Благодаря, мило момиче за помощта! Бях омагьосан и превърнат в стара безпомощна костенурка от злия магьосник, защото успях да му взема ония вълшебни неща, които ти бях дал. Всичко вече свърши… Аз съм принцът на това царство и те моля в замяна на услугата, която ми направи, да станеш моя жена.
            Не можех да повярвам! Такава чест! Такова щастие! Сякаш сънувах… Но бях гладна и не можех да мисля. Бръкнах в торбичката и извадих оттам всякакви вкусотии, невиждани като за царска трапеза. Имаше печени пилета, салати, кана с вино, торти, плодове… Седнахме с принца и си хапнахме добре. Смяхме се, говорихме си, пяхме, а накрая му казах:
            - Благодаря ти, принце, за невероятното приключение! Благодаря и за оказаната чест да стана твоя жена! Но не мога да приема! Не че не те харесвам, ти си невероятен! Просто не съм свикнала да живея в приказки, а и не те познавам достатъчно добре… Трябва ми време… Трябва да  отида в моята страна и да искам разрешението на родителите си… Ако ти толкова ме искаш, ще си пишем, ще си ходим на гости, ще обикаляме другите царства, ще свирим, ще пеем , ще рисуваме заедно и ако се влюбим и се обикнем така, че да не можем един без друг, тогава на драго сърце ще ти стана жена… Сега моля за извинение. Дано прастиш дързостта ми! Ще си вървя…
            След тези думи му оставих всички вълшебни неща, прегърнах го, взех си с него довиждане и тръгнах…
             Бях щастлива, че принцът ме разбра. Яхнах метлата и полетях обратно към моя свят, към моята страна, към приятелите, към роднините си… Минах през всички царства.
            И сега, ето ме тук пред  вас – жива, здрава… Нали разбрахте?  Нямах търпение да ви разкажа какво преживях… Как мислите? Да се върна ли при принца и да му стана жена?

Рая Вид,  21-22. 01.2013