В едно царство царят и царицата обичали много да слушат приказки. Всеки ден карали поданиците си да им разказват по една. Вживявали се, радвали се, пеели, смеели се или тъгували заедно с приказките, които чували. Сякаш се намирали в някакъв друг вълшебен и незабравим свят. После награждавали разказвачите с кисия сребърни монети и устройвали тържества с хубави гозби и напитки. Така всички обикнали невероятните неща, вълшебствата и чудесата. Само царската дъщеря не искала да чуе за никакви приказки. Тропала с крака, викала и си запушвала ушите. Дълго царят и царицата й обяснявали,че това е приятно развличение, красиво нещо, има много поуки и човек се учи да става по-добър към хората, птиците и животните. Царската дъщеря си знаела своето и повтаряла непрекъснато:
        - Не искам приказки! Мразя ги... Това са измислици и аз не вярвам в чудеса. Всички започват с \"Имало едно време...\" или с \"Живял някога...\" Искам истински неща!
        Ядосал се царят един ден и изгонил принцесата с думите:
        - Да ми се махаш от очите! Върни се, когато разбереш, че в живота без приказки не може.
        Натъжила се принцесата, но нямала друг избор и напуснала двореца. Дълго вървяла и огладняла. Дрехите й избелели, а обувките й се скъсали. Често си казвала:
        - Ех, да имаше сега топла храна!... Къде е пухеното легло? А банята?... Как ми се иска да отида на бал с нова рокля!...
        После въздишала и повтаряла:
        - Как да има такива неща, като няма на света чудеса! А аз загубих и това, което имах...
        Времето минавало и един ден стигнала в гората на друго царство. Седнала под едно дърво и от умора заспала. Събудила се от лай на кучета и изстрели. Скоро пред нея застанал самият принц на тази страна и я Попитал:
        - Коя си ти, девойко? Какво правиш тук?
       Царската дъщеря се срамувала от вида си. Била сигурна,че няма да й повярвят и затова отвърнала:
       - Изгубих се, но съм тръгнала да търся работа.
       Принцът харесал зелените очи на момичето и заповядал да я заведат в двореца,а след като я измият добре, да й дадат чисти дрехи и да я пратят да помага в кухнята.
       Този царски син обичал да разказва приказки, но в царството му никой не искал да ги слуша. Той се надявал такова хубаво момиче да харесва приказки и да вярва в чудеса. Затова, когато се върнал от лов, побързал да отиде в кухнята. Царската дъщеря не умеела нищо да прави и каквото хванела, все бели правела - ту каната с вода събаряла, ту чиния счупвала, ту дрехите си мокрела или яденето загаряла.Никой не я искал. Всички й се карали и се смеели, че е непохватна. Дори принцът я видял с мляко по главата и също се засмял. Извикал я и казал:
       - От днес твоята работа ще бъде по-лесна. Аз ще ти разказвам приказки, а ти ще ме слушаш. За това ще получаваш храна, вода и дрехи. Ако не си съгласна, още сега си върви!
        Само това й липсвало! Не стига, че заради тия измишльотини я изгонили от собствения й дворец, ами сега и ще ги слуша! Но принцесата нямала друг избор. Освен това била възпитана добре и приела.
       И така всеки ден се повтаряло едно и също - царската дъщеря трябвало да слуша приказки. В началото й било много трудно. Мислела си за други неща и не обръщала внимание на думите на принца. Дори се наслаждавала на песните на птиците в градината, когато било топло или мислено танцувала на музиката, която се носела из двареца, когато времето било студено.После се заслушала в нежния му топъл глас и се влюбила в него. Постепенно свикнала с приказките. Намерила в тях много поуки, мъдрости и тайнствени вълшебни неща. Всичко наоколо й се виждало невероятно хубаво. Принцът също я обикнал, но двамата не смеели да си признаят. Тя не знаела как да му каже, че е царска дъщеря, а той се притеснявал от това, че всички ще му се смеят, ако се ожени за бедно момиче.
        Един ден принцът помолил слушателката си да му разкаже и тя някаква приказка. Девойката се замислила и разказала собствената си история. Стигнала дотам, където баща й я изгонил от двореца и млъкнала.
        - Какво се случило после с принцесата? - попитал принцът.
        - Не зная, Ваше Височество. Чух само това като минавах през съседното царство. Дори не зная дали е приказка или истина. Вие как мислите?
        Принцът нищо не казал, а тайно изпратил покана за гости на царя и царицата.    Организирал добро посрещане с богата трапеза и много музика и казал:
        - Ваше Величество, хората разправят, че обичате приказки много. Аз също ги обичам. Скоро чух една от вашето царство,но не цялата. Знаете ли за онази принцеса, която не вярвала в приказки и затова била изгонена от баща си? Разкажете ми я!   
        - Това, принце, не е приказка, а истина - отвърнал царят - Изгоних дъщеря си и сега съжалявам много. Разбрах, че човек обича приказки, само когато ги усеща със сърцето си и вярва в чудеса...Ех, да можеше принцесата да се появи отнякъде и да ми прости!
        Царската дъщеря била наблизо и чула разговора. Появила се пред баща си и казала:
        - Тук съм татко. Искам да знаеш, че вече харесвам приказките и то благодарение на този принц, когото обикнах с цялото си сърце. Вярвам, че е станало чудо и той също ме обича.
        Царят прегърнал дъщеря си. Същото сторила и царицата. Принцът коленичил пред принцесата и отворил малка златна кутийка с красив златен пръстен, обсипан със зелени камъчета.
        - Ти, принцесо, си най- голямото чудо в живота ми и аз много те обичам - казал той - Ще се омъжиш ли за мен?
        Принцесата се съгласила. Двамата се целунали и в този миг от небето паднала върху девойката най-красивата светло зелена рокля с хиляди воали по нея.
        Полетели червени балони с форма на сърца, птиците запели нежни песни, а в градината цъфнали червени рози... После направили сватбата и заживели дълги години мирно и щастливо с любов един към друг. Никога не забравили приказките, които ги събрали и ги накарали да се обичат завинаги.
   
    Рая Вид, 03.02.2013