по И. Динков

В този сън на слънцето

проблясват

острите ножове на тополите.

(От заключени устни живее

до днес

тишината.

Сенките и в зимен ден

още стават

на греди за бесене…) И вятър

с времето обръщат стъкленицата,

спрели в празния си свят

лицето.

Там, където пясъкът е на привършване.

А пазачът в мен закусва с вечери…

По дъха на вятъра изсъхнали

блестят в желания

коремите на лодките.

Морето се събужда нощем. В рибите,

полепнали по гърлото на залива.

А сенките им са

греди за бесене.

Преди стрехите да пораснат…

Отвъд стената на нощта си

в бяло

рибарите потеглят. В своето име.

И бог разлива като в огледало

лица…надежди, мрежи с минало.

Навярно тъй е, както казваш-

езикът е поникнал от нощта.

И сякаш на очите ми

облизал тъмнината,

усещам в себе си трева,

кръвта на гаснещия вятър,

една посърнала пътека,

пустинно цвете… и махало,

сънувало и тази вечер

цвета на твоята утеха.

Преди в стрехите да порасне

и тялото дълбае своя орбита -

в следи от минали любови.

Напуснал днес

солената му диря,

в самия ръб на пътя (помня ли…)

ще се смалявам. С вечерните зеници

на чужда в мен

осъмнала година.

Навярно тъй е, както казваш -

езика е роден от лошо име.

п.п.

След девет е.

В случайно слети мигове

дактилът хлипа винено.

В пространството.

И сляпо чувство –

че страхът е бременност,

разражда всички бъдещи „Ивановци”…