“Казана дума – хвърлен камък!”
                                                   Народна мъдрост

Пада залезът хладен.
В нозете ми жвака
гъста кал. Застоялата влага вони.
Тук, на края на пътя, това ли дочаках?
В блатна смрад ли ще влача безрадостни дни?

Как отсреща на здравия бряг да премина?
Сред блатистата пустош кого да зова?
И това ли е светлото бъдеще – тиня?
Свири вятър и сякаш ми казва: – Това!

Но нали цял живот писах думи и думи –
значи камъни хвърлях в горещата прах.
Не застлах ли със думите каменни друми,
та да мога накрая да крача по тях?

Цяла вечност отломъци грапави мятах
сред мътилката гъста на име Живот.
Но изглежда без дъно проклетото блато,
и не виждам от камък сред тинята брод.

Още пиша слова, още камъни хвърлям –
да напълня бездънния блатен търбух.
Изсушава ме жегата, вятър ме пърли,
а животът за моите думи е глух

и едва ли от думи над алчното блато
ще направя до края на дните си мост.
А не мога да тръгна пеша по водата –
кой съм аз в наши дни да копирам Христос?

И нагазвам сред тинята.
Пукат мехури
и метанът бълбука сред черната кал.

Боже, нека загина в морето сред буря!
В смрадно блато смъртта е позорен финал...