В края на едно малко село, някъде накрай света, живеело бедно момиче. Нямало родители и никой не помнел откъде било дошло. Виждали го и през лятото, и през зимата покрай реката в дребните върбови дръвчета, които били с жилави клонки. От тях момичето си изплело навес, подпрян с няколко пръти. Отстрани метнало няколко рогозки, пак от върбови клонки изплетени. Когато поотраснало, вързало всичко едно за друго и така се получила чудна колибка. След това започнала да плете кошнички - в началото малки за децата, а после големи за възрастните хора. Продавала ги и с получените дребни монети си купувала хляб. За дрехи средствата не стигали и тя си плетяла от най-тънките клонки полички, рокли и елечета. Дори толкова сръчна станала,че си направила и сандали от върбите… В това село дребните върбови клонки хората наричали ракитак. Оттам дошло и името на момичето - първо Върбица, а после Ракита. Така си останало. Момичето растяло, плетяло кошници и ги продавало първо в селото, а после и в града.
              Една година зимата се случила много студена. Вятърът свирел силно навсякъде. Сняг натрупал до колене. Реката замръзнала.Върбовите клонки били мокри и се чупели от студа. Ракита била нещастна. Краката и ръцете й посинели от студа.Завила се с върбовите рогозки, но не можела да се стопли. Треперела цялата. Била гладна, но успяла да издържи така първия ден. На следващото утро времето било още по-студено.Зъбите на момичето тракали от студ. Не можело да мръдне.Мислело, че умира. Неиздържало и едва промълвило:
              - Ех, да имаше поне малко огън!
              Още не изрекла, навън се чул силен гръм и Ракита се стреснала. Нещо светнало, мълния ударила колибката и тя се подпалила. Девойката се стоплила, но после се уплашила. Можела да изгори жива в огъня. Успяла да пропълзи навън. Седнала на една рогозка, а с друга се завила и продължила да грее ръцете и краката си. За беда или за добро останали само няколко въглена, които бавно угасвали. Ракита се разплакала:
             - Аз, аз...исках само малко огън, за да се стопля... Не съм искала да ми изгори къщата... Сега къде ще живея? Какво ще правя в тоя студ?
               Дълго плакала, но времето ставало все по-студено, а от колибката останало едно въгленче. Тогава момичето намерило сили и извикало:
              - Хей, ти, който и да си, покажи се да те видя и ми обясни защо ме остави без подслон!
             Никой не се обадил, никой не се показал. Ракита за втори път поискала обяснение и пак никой не се обадил, нито се появил. Когато за трети път извикала този, който й сторил това зло, тя добавила към думите си:
           - Лесно ти е на тебе - палиш и бягаш. Питаш ли ме мене, какво ще правя сега? Как не те е срам, подпалвач такъв?
           След това Ракита успяла да чуе някакво свистене. От последното горещо въгленче се издигнал дим, който се въртял и сякаш съскал. Издигнал се чак до небето и заприличал на огромен човек. Чул се силен глас:
            - Ето ме-е! Аз съм Господарят на огъня - отвърнал той и започнал да се извива, а димът менял цвета си -ту бял, ту сив, ту жълт, ту червен, ту черен, а гласът прозвучал отново - Срамувам се, как да не се срамувам, но ти беше премръзнала и поиска малко огън, а аз не прецених силата си. Огънят трябваше да падне пред колибката, а не да я изгори. Виновен съм и затова ще ти изпълня  едно желание.
            Ракита се замислила. Та тя цял живот нищо не е имала! Какво да си поиска? Желаела да има покрив над главата си с топло и сухо място, за да не се мокри когато вали дъжд и сняг…Често нямала какво да яде…Никога не била обличала истинска рокля, нито пък слагала на краката си нормални обувки…Какво още й трябвало, за да бъде щастлива?...С пари можела да си купи много неща, а после?…Накрая казала:
              - Искам да имам винаги пресни млади върбови клонки, за да мога да плета кошниците си и да ги продавам. Аз друго не умея.
             Изведнъж нещо грабнало Ракита и я понесло нанякъде. После господарят на огъня  я пуснал. Намирали се в една голяма суха и топла пещера. На пода стояла купчина върбови клонки. В голяма кошница имало всякакви плодове, зеленчуци и ядки. На краката на момичето стояли най- прекрасните пантофки на света, а роклята на раменете й била най-красивата, от онези, които въобще някога била виждала. Огледала се и видяла маса, стол, огледало и огнище. Видяла отражението си и плеснала с ръце. Не знаела, че изглежда така добре. Косите й били разпилени по раменете, а очите й сияели със синия си блясък...Гласът я извадил от мечтите й:
              - Изпълних желанието ти и понеже беше много скромно, аз добавих и това, за което мечтаеше. Огънят няма да изгасне. В кошницата винаги ще има храна. Ще плетеш колкото си искаш кошници. Продавай ги в близкия град. В замяна на това няма да говориш с никого, докато не познае някой името ти. Ако се обадиш преди това, ще се върнеш там, откъдето те взех. Ясно ли ти е?
              Ракита кимнала с глава, а Господарят на огъня изчезнал. Девойката легнала и заспала, а на сутринта излязла от пещерата, за да види къде е.
             Намирала се в красива местност, а наблизо зад гората се виждали високите кули на някакъв дворец. Навън било пролет. Птичките чуруликали. Цветята ухаели. Горските дървета цъфтели и наоколо се носел чуден аромат на свеж и чист въздух. После се чул далечен лай, ловджийски свирки и конски тропот. Ракита се скрила зад едно дърво и тъкмо навреме. По пътеката минал самият принц на кон със свитата си. Очите на девойката станали големи и нещо трепнало в сърцето й, защото се влюбила от пръв поглед. Красивият момък не излизал от мислите й, но знаела положението си и се прибрала в пещерата. Там започнала да плете върбовите клонки.
              След няколко дни взела едната готова кошница и я напълнила с горски цветя. После отишла в града. Застанала пред царския дворец. Минал принцът, погледнал красивото момиче и го харесал много.
             - Как се казваш? - попитал я той, а тя се усмихнала и му подала произведението си. Докато принцът се наслаждавал на цветята, Ракита се върнала в пещерата.
             На другия ден взела втора кошница, набрала в гората билки и пак отишла в града. Когато принцът я видял пред портите на двореца, отново я попитал коя е и как се казва. Девойката се усмихнала, подала му билките и докато той се радвал на уханието им, тя се върнала в пещерата.
              На третия ден Ракита набрала в кошницата си най-различни горски плодове- ягоди, къпини, боровинки и пак застанала пред портите на двореца. Подала ги отново на царския син и се усмихнала когато той я попитал коя е и къде живее. После си тръгнала, но не се сетила да се обърне назад. Принцът я следвал и когато тя влязла в пещерата, се изненадала, че малко след това го вижда там. Той се огледал, взел няколко върбови клонки, помирисал ги и казал:
              - Истинска ракита! Как хубаво ухае! Тук не се среща такава... Ракита... Ракита... А тук е толкова хубаво всичко? И какви прекрасни кошници!
              Принцът се замечтал, а девойката се усмихнала:
              - Благодаря, Ваше величество! Казвам се Ракита - отвърнала девойката и му разказала всичко.
              Принцът я прегърнал, целунал я и я помолил да му стане жена, а след като тя се съгласила, я завел в двореца.
              След няколко дни направили сватбата.
              А аз там ли бях, не бях ли, не помня - нали е било много отдавна, а може и някой да ми е разказвал всичко това или някой друг на него да го е казвал, но това няма значение… Важното е, че всички били много щастливи и доволни, защото Ракита освен, че била много хубава и добра, се оказала и много умна царица. А какво му трябвало друго на един цар и на едно царство, освен наследник? Но след една година всичко било от хубаво, по-хубаво, защото и наследник имало – едно малко красиво момче, а после и момиче…
            Дълго се разказвала тази история от уста на уста, нали и аз я знам, а от мен и вие я научихте...

Рая Вид, 2005/13