Всъщност тъгата е тиха. Тиха и тежка като скала на морското дъно.
Малките рачета я пощипват и се кикотят беззвучно в очакване да я погъделичкат - малките, глупави рачета, чиито главички са винаги пълни със смешни идеи.
Разноцветните рибки-усмивки кротко отъркват шарени гръбчета в ръбовете й и с ококорени очички се чудят защо багрите им не оставят следа.
Ефирните водорасли нежно погалват студената й черупка – дано отвори очи за безграничните възможности на океана. Галят дълго и упорито. Но безсмислено.
Свита в себе си, тъгата е неподвижна. Сляпа. Глуха. Безчувствена към всичко извън собствения си кошмар.
Единственото нещо, което прави, е да сънува.
Сънува онзи болезнено изригващ пламък, който я роди. Сънува всички места и форми, през които дълго пътува. Горещината, която я задушаваше и после бавно изтече от сърцевината й. Единствената кратка радост в живота й – когато реши, че всичко е свършило. И най-вече неумолимия си кошмар – осъзнаването, че се е вкаменила завинаги.
Завинаги…
А океанът продължава да ражда, отглежда и убива нови и нови рибки-стоцветки, рачета-смешничета, водорасли с ефирни души…
Защото за океана скалите са просто дъно.
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me