Тихичко и тъжно мандолина

звуци рони край една река.

В клюква и в надвиснала рябина

ситничък дъждец заромоля.

 

Но къде във тази бяла рокля,

с пъстроцветен булченски венец,

тича, тича хубавица мокра?

Към реката ли във сивия дъждец?

 

„Той си мисли, че съм под венчило!

Малко ме познаваш, мили, ти!

Знаеш ли, че в черквата, в гъмжило,

излетях през задните врати?”

 

Как да знае момъкът самотен?

Дъжд вали, а огън го гори,

огън пъклен, огън доживотен...

Тя живот на друг ще посвети!

 

„Ксения любима, моя Ксюша –

 звуци мандолината му лей –

песните ми вече кой ще слуша,

ти забрави верния Андрей.

 

Днес ще млъкне мойта мандолина

и частушките със весел стих.

Ти си тръгна, Ксюшенка, замина,

друг избра да бъде твой жених.”

 

Скочи през гъстак пред него Ксюша:

„Ето ме! От сватбата бегàх!

О, Андрей, о, миличък Андрюша,

тебе аз пред другия избрах!”