В едно крайбрежно аржентинско кафене

са празни масите, денят отлита.

Ще пия силен ром с димящото кафе,

с надежда да послушам „Компарсита”.

 

От океана тъмен лъха вятър, бриз.

Нощта е с мрак и с красота пропита,

а светлините корабни – гирлянди, низ,

ще са декор за мойта „Компарсита”.

 

В това уютно и крайпътно кафене

навярно е посядала Евита.

Обичала е Аржентина тези две,

били любими – тя и „Компарсита”.

 

Кафето се изпълня с хора, с глъчка, с дим

и сервитьорка млада – Хуанита,

по масите разнася скоч, текила, джин,

в тангото сякаш плува, в „Компарсита”.

 

Най-после, ето, чува се акордеон –

един младеж и нежна синьорита,

по дансинга засветил от звезди-неон,

се сливат двама в такт на „Компарсита”.

 

Почукват токчета под стройните крака,

играй мучачото с една Лорита

най-мелодичното от всичките танга,

най-звучната и вечна „Компарсита”.

 

Акордеон замлъква, идва утринта,

метачът покрай масите премита

следи от хората, увлечени в страстта

на аржентинското танго – на „Компарсита”.

 

Вълните шумни бързат, плискат по брега –

oт две напред, една назад полита;

с мен правят реверанс на южната страна,

родила теб – безсмъртна „Компарсита”!