Пътувам в трамвая. За университета. Замислила съм се за материала от лекцията. Пред мен на седалката е седнала жена, възрастна. Отзад виждам прошарената й коса. Несресана. Облечена в отдавна минало модата си манто. Вероятно на някоя от дъщерите й. А може и на някое от внучетата. Жената съвсем не е млада. Шушне се нещо, силно наведена напред. Завързва нещо. Излюбопитствах. Наведох се напред и погледнах отстрани. Жената беше сложила на коленете си малка носна кърпичка. На единия край на кърпичката имаше завързани някакви монетки, чиито контури се очертаваха ясно от стегнатия възел. Господи! На срещуположния край на кърпичката, жената със слаби и несигурни пръсти се мъчеше да завърже един метален болт. Накрая успя. Завърза го. И отпусна уморени пръсти върху коленете си закривайки завързания болт. Погледът ми отново попадна върху монетките. Завързани в единия край на отдавна непраната кърпичка на жената.

Пред очите ми се завъртя рулетката на спомените. В обратен ход. И ме върна почти половин век назад. Бях студентка във втори курс. През пролетта. Аз пишех писмо след писмо, а не получавах отговор. Майка ми не умееше да пише и да чете. Сигурно молеше да й прочетат писмата ми, но не можеше да ангажира някой да ми пише. Най-вероятно не можеше да си позволи лукса да покаже пред друг, че и на нея и е много, много трудно. Да не покаже слабост, да не я видят тъжна, че детето й е далече, а тя дори едно писмо не може да му напише с 2-3 успокояващи реда. Накрая си спомням, че написах много ... тъжно писмо, че всички са ме забравили и съм сама толкова далече от всички тях.

По същото време в София дойде един от безбройните ми братовчеди. Сигурно е взел адреса от плика на моите писма до мама. Не знам. Видяхме се набързо, за малко. Не виждах какво мога да разговарям с него. Не се оплаквах, макар, че ми беше адски трудно. Изпратих поздрави на всички и най-много на мама.

Беше преди Великденските празници. Писмо така и не получих. Но, един ден получих покана за колет. Мили Боже! Колет! За мене? От мама! Отидох до пощата. Взех си колета. Един голям кашон. Нямах търпение да го отворя. Е, най-после и моите състудентки ще видят, че и за мене някой мисли, че и мене някой ме обича на този свят. Отворихме колета. Един огромен козунак. Такъв, какъвто само моята майка можеше да омеси и изпече. И червени яйца. Всяко от тях отделно овито в хартийка, за да не си счупят и да не изцапат козунака. Още същата вечер съдържанието на колета беше унищожено със завиден апетит.

На другия ден – още една покана за колет. Пак от мама!? Какво става? Нещо неприятно трепна в сърцето ми! Получих го. Още един огромен козунак. И още червени, жълти и лилави яйца. Писмо нямаше – не се е намерил желяещ да отдели време за да ми пише. На дъното на кашона - една малка, бяла кърпичка. От онези - с двоен, тъмно зелен кант от четирите страни. С възел на единия край. Стегнатият възел очертаваше контурите на свитите в кърпичката монети. С голяма мъка отвързах възела. О, Господи! Един лев и 61 стотинки. По двадесет, по десет, най-много по пет и по две стотинки. Имаше и по една стотинка.

- О, мамо! Защо? Как можа да ги скъташ? Колко време си ги събирала? Защо си ги изпратила? С тях поне газия за лампата можеше да си купиш. От какво друго си се лишила? Милата ми! - тези, кой знае от колко време събирани стотинки, като че ли образуваха плътна тапа и запушиха гърлото ми. Не можех да дишам. И сълзите рукнаха от очите ми. Добре, че бях сама в стаята си на студенсткото общежитие. Не обичам да ме виждат в състояние на слабост. Сълзите ми не са за показ.

Много по-късно разбрах, че братовчед ми предал на мама поздравите, но на въпроса й как съм, той и наговорил куп неща - че съм била много слаба и болна, че нямам с какво да се храня и други подобни. Бях способна да го убия.

Усетих, че честичко преглъщам. Погледа ми отново попадна върху слабите, съсухрени ръце на старата жена. Контура на монетите завързани на възел в края на кърпичката „изкреща” в очите ми. Погледът ми се замрежи. Очите ми се навлажниха и аз побързах да сляза от трамвая, за да ме лъхне малко свеж въздух. Щях да продължа пътя си със следващия трамвай. Имах достатъчно време.

Лекцията мина много добре. Прибрах се у дома, но треперещите, слаби пръсти на жената и възела с монетките на единия край на кърпичката на жената дълго време стояха пред погледа ми. И ми напомняха! 

-                    Един лев и 61 стотинки! Един лев и 61 стотинки!

-                                      Никога няма да ги забравя!