Бях кокошка в двора на Съдбата. От ония дребните, но с шарени пера. И все още съм такава. Разхождах се на воля колкото си исках.
Откъде дойдох ли? Как се появих? Ами... и аз не знам! Още спорят хората за мен. Не могат да решат аз ли първо се излюпих на земята или яйцето ми се появи ей така само от нищото. И Бог мълчи по тоя въпрос и ги кара да си блъскат главата. Да не му е това работа - от толкова много същества с мене да се занимава! Него го чакат други дела...
         Та разхождах се аз из двора важно, важно, кълвях си зърна, ровех си с крака и от време на време се опитвах да размахвам крила. Исках да летя. Ама се оказаха къси и се чудех защо са ми тогава? Само вятър ли да си правя с тях? Пък и Съдбата често ги подрязваше с една голяма ножица. Болеше ме и навеждах надолу глава от унижение и срам. Що за птица бях? А толкова исках да се извися над ония червеи, които пълзяха понякога в краката ми! Не можех да прескоча и оградата колкото и да се засилвах. Оказа се прекалено висока за мене. Краката ми бяха слаби, а крилата все къси. Често поглеждах нагоре /най-много когато пиех вода, за да събера сила и смелост/. Виждах един орел да се вие и да кръжи над двора. Беше високо, високо... Завиждах му и се страхувах от него. Като нищо можеше да ме грабне и с големите си нокти да оскубе перата и перушината ми, а после да ме изяде. Бях лесна плячка за силния поглед на неговото общество, а нямаше къде да се скрия. Не бях и от ония птици, дето заравят главите си в пясъка. Просто бях една обикновена кокошка...Но веднъж сънувах странен сън:
         Живеех на дърво. Имах си гнездо, а в него - две пиленца. Щастливо си пеехме всички. Погледнах и видях, че крилата ми са големи. Но кой знае защо не виждах слънцето? Над нас грееше  лампа като ония в курника, с които Съдбата светеше в очите ни вечер, за да провери дали не сме избягали от нея... И тогава се появи тя - една змия с червено, черно и бяло по тялото. Май от отровните беше! Извиваше се и съскаше гадно. Разперих крилата си, за да я прогоня и да предпазя рожбите си, а тя скочи върху лампата и ми замъгли светогледа. Пак разтворих крила, размахах ги, а тя се стрелна и ме ухапа по крака. Заболя ме много... и се събудих. Зачудих се: \"Ще се умира ли вече или нещо друго значеше това?\" Бях плувнала цялата в пот. Огледах се. В съня си съм паднала от леглото долу на земята, навирила крака.
         Добре, че всички спяха. Утре ще ги питам разбират ли от сънища...
А аз ще мисля сега как да избягам и от петела. Омръзна ми да снасям яйца. Не искам вече и да съм кокошка само. Не ме интересуват и шарените ми пера. Разберете, искам и аз да летя! Дайте ми сега крила!... Нищо, че ме мъчи често таз кокоша слепота...

Рая Вид, 2012