Баща ми беше приятел с горския пазач чичо Велко, който едно лято ни предостави хижата си и ние почивахме две седмици под самия връх Братия. Хижата се намираше на двайсетина метра от билото на върха. Всъщност, тъй наречената хижа представляваше една дълга, тясна, равна със земята постройка като барака- половината се ползваше за сеновал, където беше складирано сено за подхранване на сърничките през зимата, а другата половина бе преградена на 2 стаи- едната по- малка, през която се влизаше в другата, нормално голяма стая. Пред хижата имаше хранилка за сърничките  и скована от дървета  маса и две пейки също сковани от дървета. Такава по- малка маса имаше и в малката стая. Времето е било добро, защото аз не помня поне веднъж да сме се хранили вътре. За закуска, за обяд и за вечеря са нареждахме на масата отвън. Дъбовата гора достигаше почти до хижата. Деляха ги 2- 3 метра. От дърветата слизаха катерички, не се плашеха от нас и спокойно се разхождаха по земята и почти в упор любопитно ни наблюдаваха, а ние се заглеждахме в техните черни като копчета очи. Опознаването беше взаимно. В единия край на гората  имаше изворче със чиста като сълза и студена вода. Оттам  взимахме вода за пиене, за готвене , за миене.
            Бяхме се събрали голяма дружина- дузина  или може би  повече от дузина- ние семейството, мъжът ми и двамата ни сина на по 7- 8 години, мама, татко, братовчеди и братовчедки.
            Това беше славно, незабравимо лято! Спяхме на нарове застлани с папрат, вместо дюшеци. На нашето семейството ни предоставиха малката стаичка, а всички останали бяха в голямата стая. Също като в дядовата ръкавичка, но пък беше толкова весело! Въздухът беше кристално чист и  упойващ и тази хладина ни действаха като балсам за уморените ни тела. Сънят ни беше спокоен, дълбок, отморяващ, като на добре гледано пеленаче.
            Освен на почивка, ние бяхме отишли и да вършим работа.  Беше време когато  малините зрееха, а нея година имаше богата реколта. Край хижата растяха много малини- цял малинак. Имахме стегната организация и строго разпределение на труда.Мама ставаше най- рано и  приготвяше закуската. Ставахме ние, закусвахме, грабвахме кофите и навлизахме в малинака. Мама оставаше за готви и да свещенодейства с донесените от нас малини- да вари малинов сироп, да прави малиново сладко и пр. А момчетата оставаха пазачи- да пазят баба си и малините, някой да не ги открадне. На обяд се връщахме с пълните с малини кофи. Обядвахме и лягахме малко да си починем. След почивката, оставахме една част от малините на мама. Другите ги натоварвахме на Марко- магарето на чичо Велко и ги занасяхме по- долу в планината, където имаше пункт за изкупуване на малини. Слагаха ги в големи бидони, с нещо ги обработваха, запечатваха и подготвяха за износ в чужбина. Ние натоварвахме Марко с пакети със захар, които бяхме получили срещу предадените малини и се връщахме обратно в базата си.
            Вечерите бяха незабравими. Насядали върху повалени дървета и дънери, край огъня, започвахме литературно- музикалната програма. Обсъждахме гледани филми, прочетени книги, рецитирахме стихотворения, пеехме. След като огъня догаряше в жарта печахме картофи. Чичо Велко имаше край хижата малка нивичка с картофи и ни беше разрешил  да си вадим от тях. Знаете ли колко са вкусни печени в жарта яйца?  
           През това време малчуганите си играеха с едни фенерчета. Леля им учеше в Москва и оттам им беше донесла едни фенерчата по половин метър с по 6 батерии с къси и дълги светлини. Те се криеха зад дърветата и си даваха светлинни сигнали.
           Един ден, като се връщахме с пълни кофи с малини, пред нас се откри странна гледка. Юнаците, препасани през кръста с въже и завързани за едно дърво като кученца. Стоят мирно, тихо, гледат ни уплашено и виновно. Мина група чуждестранни туристи. Гледат, чудят се, що за чудо- деца вързани като кученца с въже за дървото. Гледаха, обръщаха се  и не могат да се начудят що за  порядки има в България. А мама ядосана, смееше се през сълзи  и ни разказа цялата история- и тревожна, и станала много весела.Вършела си тя своята работа, но изведнъж станало подозрително тихо. Излязла да види какво  правят децата, а от тях нямало и следа. Поуплашила се. Мама имаше висок, креслив и силен глас. Взела да ги вика. А те, милите юначета, навлезли дълбоко в гората и стигнали до хижа ”Петър Делирадев” от другата страна на върха. Дали са се  били загубили никой не разбра, но силния глас на мама ги върнал в нашия лагер. Баба им за да е сигурна ги вързала през кръста с въже за дървото. А те гледаха като мишки в брашно, уплашено, тревожно, виновно и молещо. Баща им много се ядоса и с основание. Те си заслужаваха и голямо мъмрене, че и боят нямаше да им е много. Но нали краят беше щастлив, всички се засмяхме, приехме тази история откъм веселата й страна и  героите се отърваха с бабиното си наказание.
             Чудесна, незабравима беше тази почивка. Но всяко начало си има край и най- хубавото също. Много вкусни изкушения приготви мама-  много малинови лакомства. Със мъжът ми ни предстоеше едно трудно пътуване до Стара Загора. Трябваше да сменяме влака в Пловдив. Кое по напред да гледаме- хлапетата или тежките чанти, пълни с шишета и буркани. Въпреки трудностите  справихме се успешно и благополучно се прибрахме.
             А торбата със спомените ли? Тя ни дойде в повече от многото багаж, но и нея си я прибрахме и продължихме да я пълним с още нови приключения и случки. И добре сме направили. Иначе как щях да напиша този разказ? !