Такава гъста,
нощна тишина -
стипчива, като
гроздов сок наесен.
Паунова опашка е нощта.
Разперва се.
Зад фините завеси
очи притварям.
Търся онзи див,
протяжен зов на
черните щурчета.
Небето вън
забравен е статив
с картина недовършена.
В сърцето
илюзия за болка
/или страх/-
реална и измислена
се буди
и сипе се от слънце
гаснещ прах
във шепите ми -
празни.
Жадни.
Луди.