Домът за стари хора, в който живея е накрая на града, отдалечен от центъра, но не е изолиран. Наблизо има автобусна спирка и автобус, който се движи до близкия съседен квартал и обратно, от квартала през центъра до гарата. Тези от нас,  които са по- здрави и могат да ходят без проблеми, посещават градски празници като Коледуване, Кукери и прочие. С автобуса или пеша през парка” Боровец” те ходят през деня. Вечер, на абитуриентски бал ходят само, ако абитуриентът е свое, близко дете или са поканени от приятелско семейство. А такива като мен с болни крака и несигурна походка като на спънат кон, ходят в града в краен случай и ползват такси. Това ще рече, че не можем да видим шумните  младежки балове, започващи дни преди най-хубавия, най- светлия и най български празник 24-ти май и свършващи дни сред празника. Не можем да видим още по-многочислените групи на изпращачи.
            Онази вечер, събрани в общата зала, където гледаме новини, филми, слушаме музика и си приказваме, темата за коментар беше ученическите балове. Какво е било едно време и как протичат днешните балове. Ех, едно време! Колко нещата са се променили...
            Абитуриентският бал би трябвало да е празник за младите хора, а не парад на суетата.  В днешно време този най- хубав, най- чист и най- младежки празник колко е опорочен...
             Едни наши съседи заминаха за три дни в Турция. Там празнували абитуриентския бал на момчето си и като се върнаха тук,  пак го празнуваха. А изпращането му беше повече от сватба! Всички стаи в къщата пълни с гости и на двора наредени маси. Толкова хубави ресторанти има в града, в страната ни, като че ли не са достатъчно добри за високите изисквания на младежите! Балът в чужбина е някак си по-шик! Като че ли цената  на този най-хубав празник  се определя от похарчените средства. Колкото повече пари са пръснати, значи толкова по- добре. Да не говорим за тоалетите на младите момичета. Това вече не е кич, а някаква демонстрирана простотия... Пред очите ми е снимка, отпечатана във вестник и показана по телевизията  Момиче ва бал, а роклята с изрязан ниско под кръста гръб, с голямо деколте, широка, не прикриваща нищо от голото тяло на  момичето. Пошло и отвратително за гледане! Имаше и други подобни, но не толкова фрапиращи с демонстрираната голота снимки на млади, хубави момичета. Какво подчертават с това? Липса на култура, на момински свян, липса на чувство за мярка, за човешко достойнство?! 
            Коментирахме тези неща като последни клюкарки  и аз се върнах в спомените си малко назад - само преди 60 години:
            Бях асистентка на училищното знаме. На 24 –ти  май  бяхме на манифестация. После се върнахме в училище и всички класове се строихме  в каре. Под звуците на  музика минахме покрай всички и предадохме тържествено знамето на новия знаменосец и двете му асистентки. Вечерта беше абитуриентския ни бал. Във фоайето на съда се събрахме ние - доскорошните ученици и нашите учители. Нямаше маси, нямаше скъпи куверти, нямаше нищо за ядене и пиене. Покрай стените бяха наредени столове, на които бяха насядали учители и ученици. Имаше жива музика и танци до припадък.  Бяхме млади и не знаехме какво е умора. Съученичките ми бяха много скромно облечени, погледнато от днешните критерии. Всички бяха с нови, ушити за целта рокли, с прически и грим.  Нямах никакво самочувствие. Моите родители, които живееха в едно турско село до Крумовград, ми бяха изпратили пари да се подготвя за бала. С малката ми леля успяхме да купим само едни обувки с ниско токче. Защо не купихме плат,  защо не ушихме рокля, не помня, но явно не са ни стигнали парите. Дойде часа за тръгване, а аз нямах никакъв тоалет. Леля Бонка, която беше учителка в нашето училище, но не ме е учила, реши проблема. Облякох една тъмно синя, плисирана пола, една хубава бяла блузка  и леля ми даде един неин тъмно син пуловер с избродирани еленчета. Леля имаше плетенето за хоби и си майстореше чудни блузки и пуловери все с шевици. С машата ми понакъдри косата. Без грим, без самочувствие, и без настроение тръгнах за бала. Там забравих всичко лошо. Играх, лудувах, цялата сияех. Чаровната усмивка не слизаше от лицето ми,  очите ми бяха засмени и блестящи, Цялото ми лице беше грееше от  чистотата, неподправената жизненост  и радост. После леля ми каза , че аз съм била  най- хубавото момиче на бала. Не й  повярвах, нали беше учителка, помислих си , че колегите й от уважение са казвали, че аз най-много съм ги впечатлила.  Тогава запомних, че младостта е, която краси младите хора, не скъпите тоалети, прически и грим, които правеха моите съученички да изглеждат като жени, но не и като девойки, блестящи с естествената си хубост...
           В четири часа напуснахме залата и се отправихме към градската градина да посрещнем слънцето. Това беше ритуал на всички завършващи. Насядахме по пейките , смяхме се, беше ни много хубаво.  Да ме е харесал някой, таке и не съм разбрала. Нали си имах  сигурен бодигард в лицето на леля ми и никой не смееше да скъси разстоянието повече, отколкото го изискваше благоприличието. А и аз си имах приятел, който беше курсант във военното училище в София  и си пишехме, а  по- късно ми стана съпруг...
           Когато тръгнахме да се прибираме, срещахме работнички,  които отиваха на работа в тъкачната фабрика „ Тунджа”. Носехме обувките си  в ръце. Изглежда сме представлявали любопитна гледка боси, с провиснати развалени прически и с видима умора, въпреки старанието ни да я прикрием, но жените ни се усмихваха разбиращо.
           След абитуриентския , същото лято кандидатствах и бях приета в Агрономическия факултет на Селскостопанския институт в Пловдив. Бях добра студентка и получавах стипендия. Добре, че беше така, иначе на родителите ми щеше да е  почти непосилна задача да ме издържат... После станах агроном...
           След двадесет години от завършването на гимназия,  проведохме среща в един от най- представителните ресторанти в града. Бяхме се събрали двете гимназии. Беше ни интересно, вълнуващо и тъжно, защото редиците ни бяха оредели. Някой от съучениците ни бяха напуснали този свят. На разсъмване пак отидохме в градската градина. Бяха се оформили двойки, някои бяха вече и съпрузи...
            Моите близки изпратиха тази вечер две абитуриентки-  мен като номер едно в  рода ни и внуците на братовчедка ми Надето – номер 12. Една от съученичките ни пък през цялото време беше притеснена, защото  беше изпратила дъщеричката си на бал. Дали имахме време да поспим час- два и отново се събрахме в училище. Участвахме с учениците в манифестацията...
            Минаха годините, изнизаха се като пясък през пръстите. Минаха баловете на двамата ми сина, на тримата внука и внучката, на племенниците... Сега ми предстои да изпратя и правнука на абитуриентски бал.Той е на три години. Дали ще съм жива?  Защо не! Толкова години са минали, защо да не минат още някакви си петнадесетина ? Ами като се оженят и внуците, като дойдат още правнуци? Става доста сложна задача, но най-добре да не мисля сега за това...