Надникнал във очите ми крещиш.
Недей...
Праха от тях вземи изтрий,
за да събудиш онзи миг на спомени,
където дишаш... и където сме сълзи
в душата спящи... неотронени...
където само аз съм болката,
неискаща до днес да те напусне...
Изгубени в обърканите чувства,
отново неизречени... и колкото
по-премълчани
по и в нас нестихващи
в любов...
Под роза бяла белите обувки.
Зад две зеници крият се целувки...
и водопад,
когато мисля: Липсваш ми...
Крещиш: Не ме оставяй вече никога.
Недей...
Аз още пиша нощем стихове
и мислите ти ме застигат неживяла...
Повдигнеш ли на времето воала,
не ще откриеш даже помен за раздяла,
макар неясна, често пъти непозната
да бях...
за теб оставам си съдбата.