Генчо стана, както обикновено ставаше всяка сутрин в шест часа. Денят му започваше по един и същи начин – тоалет, тичане, душ, бръснене, кафе и отиване на работа. А там, в офиса, вече както дойдат нещата или както нареди шефът. Офертите се сипеха една след друга и трябваше да се разглеждат и да се обработват прецизно, а той го умееше добре.
          Работата не плашеше Генчо. Друго го притесняваше, друго... От доста време искаше, но не можеше да се отърве от постоянното им присъствие. Дразнеха го. Притискаха го. Пречеха му много да се съсредоточи. Получаваше от тях главоболие. Дори и момиче не можеше да си намери като хората, нали все му се бъркаха. Не целуваше жена, без да мисли за тях. Не смееше да сподели, за да не му се надсмиват. Имаше чувството, че го смятат за неудачник.
          Комплексите му бяха още от детството. Хлапетата от махалата му се подиграваха. Сочеха го с пръст. Обиждаха го. Измислиха му прякор. В училището пък го наричаха зубрач… Чудеше се как да се справи и какво да направи, за да се отърве от тях, но нямаше начин. Те сякаш бяха прикачени за него като някакво наказание. С какво се беше провинил, че му се лепнаха така и не го оставяха. Виждаше ги непрекъснато пред носа си и го дразнеха до побъркване. Идеше му да ги смачка, за да ги изхвърли от живота си, но нямаше сили за това. Крайно време беше да направи нещо, за да се отърве от тях. Това тяхното на нищо не приличаше! Не можеше да остане насаме със себе си заради присъствието им. Болен ли беше? Полудяваше ли? Защо все ги виждаше? В работата, вкъщи, на улицата, в киното, в магазина, в трамвая, в автобуса. Бяха навсякъде, където беше и той.… Оставяха го на мира само когато заспиваше. Случваше се понякога и да ги сънува. Голяма напаст бяха. Не можеше така вече. Ще откачи. Случаят обаче не беше за полицията. Трябваше първо да пробва нещо друго...
          Генчо въздъхна. За сега това беше добро решение. Набра телефона и си записа час при доктора след два дни. През това време обмисляше как и какво да прави когато отиде в клиниката. Трябваше да разкаже всичко още от появяването им до последния миг. На всяка цена трябваше да спомене тормозенето им и преследването. Ах, да, и това тяхно постоянно присъствие, което го дразнеше до побъркване. Да не забрави и главоболието, което отскоро го притискаше... И сълзенето на очите също. Дали имаше някаква връзка с тях?..
Когато прегледът свърши, младият мъж се отпусна. Докторът го успокои, че няма нищо страшно. Всичко било наред. Просто напрежението напоследък било малко в повече. Препоръча му почивка, разходки, капки за успокоение и накрая му каза:
          - Колкото до тях, дето толкова много Ви тормозят… Ако искате можете много лесно да се отървете. Не мислете за тях. Не им обръщайте внимание. Можете да се разделите завинаги, но трябва да направим пълни изследване за поносимост, за да ги замените с лещи…. Но ако държите на очилата, защото са вече част от лицето Ви и ви отиват, то може само да сменим рамките и да помислим за цвят или форма, които няма да Ви дразнят така…

Рая Вид, 2012