Тази година горещниците се преместиха сякаш през юни и като се заредиха един температурни рекорди, не ти е работа! То и хората вече се объркаха съвсем с това време, а камо ли природата… Нямаше и следа от предишните дъждове. Земята дори се напука много.
            Дърветата се пооправиха от градушката и взеха, че насилиха плодовете да зреят.
            В двора на дядо Стоян беше останала само една черница. Другите овошки остаряха и изсъхнаха като стопанина си. Старецът не садеше нови. Мислеше, че Оня отгоре ще го прибере всеки момент. Господ си знаеше работата и не бързаше да го вади от списъка на живите. Дядото пък се надяваше поне тази година да опита от черниците, че зер и той душа носеше, и му се хапваше туй-онуй. Дървото пък кой знае защо върза само откъм пътя и държеше човека в очакване. Нетърпението му нарастваше като на малко дете. И тъкмо, когато реши, че дребният плод е достатъчно червен и узрял, някаква коза се научи да гризе и чупи клоните. Същото правеше и с липата от другия край на портата. Не стига, че нямаше да яде черници, ами и за зимата нямаше да има чай от липов цвят. Ядоса се дядо Стоян и се закани да улови пущината. Чия ли беше? То, сега кой ли не въдеше кози, че млякото им полезно за здравето било, но много щури бяха тия животни, ей! Искаха паша през лятото и шетане през зимата, а сам човек нямаше да се справи с тичането по тях. Ако му трябваше мляко, ще си купи, колко му е – евтино го даваха…
            Замисли се. Не беше виждал лично козата, но друго животно не можеше така да бели кората на липата, а и листата бяха нападали с клонките...
            След няколко дни се скри в царевицата и зачака времето когато козите се прибираха от паша. Селският пастир ги пущаше надвечер и те си знаеха пътя сами….
            Времето наближаваше. Нещо зашумя. Чу се счупване на клон и дядо Стоян скочи като младо момче от прикритието си. Захвърли бастуна към дървото и се развика:
            - Сеги ми падна… Ши тъ науча аз тебе! Ши ми ручаш черниците, а? На ти, на!
            Вместо рева на животното, се чу едно “Олее-лее” и после женски глас:
            - Не тъй, бе Стоене!... Не мой с лошу!... Уф! За ината черницъ, ши утрепаш челяка, бре… Ама, че си и ти!
            Надникна старецът през плета и що да види – Пена вдовицата се мъдреше пред очите му и облизваше устните си. А уж комшийка му беше! И двамата бяха прости хорица и говореха ни по селски, ни по градски, ама те си се разбираха помежду си, че се знаеха откакто малки бяха… Май се харесваха, ама що ли не се взеха тогава? Хатър бащин да не скършат, за други се задомиха... И челядта им отлетя по градовете, а те по големите дворове се блъскаха още. Ей на - и сами, без другар останаха…
            - Що чиниш тъдява, ма? – попита ядосано той
            - Е, па нищу – отвърна тя, но той се загледа по нея.
            - Нищу, нищу, ама оти е червосана устата ти, ма Пено?.. Ахааа! Ти си била! И пристелката ти пълна с липов цвет… А я си думах – животно, а то коя била кузата! Засрами са, ма!... А зимъска на болна ми са праиш и помощи дириш… Куза с куза, такава!
            - Е, па, Стоене! Запри се, де!... Ако сакаш – зимъска ши гу пием чают двамката, а? – започна жената нещо да се умилква, а дядо Стоян се захили, поглади мустак и рече:
            - Арно, арно, Пено! Ама оти ни рипнеш сигинка горе на върхо кату млада куза?... Пустите му черници! Ни помня от коги, ама тъй ги сакам, та свето ми се вие чак и две ни вида… Айде, рипай! Пък после... ши я мислиме.


Рая Вид, 2012