Следвайки маршрута, предварително начертан, стигнахме в града-музей на страната ни. Копривщица. Много пъти съм посещавала този град и винаги с интерес. Копривщица не може да се разгледа обстойно, както подобава на такъв град, дори и за цяла седмица, камо ли за няколко часа, определените за целта! Посетихме и видяхме много забележителности. Стигнахме и до къщата-музей на Любен Каравелов! Къщата. Градината. Всичко говори за една непреходна Личност! Излязохме на двора – застлан със сиви павета, нареден – калдъръм. Погледа ми нетърпеливо се плъзна, предусещайки нещо, отдавна невиждано - скъп спомен от детството ми. позабравено вече от нашето поколение и непознато за по-младите, особено за нашите деца, да не говорим за техните деца. От външната страна на каменната стена, с вградени дървени трупи, по хоризонталата, на най-високата дървена греда, висеше закачена дървена .. диканя! Боже! Това? Ха... от кога не съм виждала диканя? Паламарка? Сърп? Беше закачена - диканята, с лице към стената, за голямата кука, за която се окачваше конския впряг, влачещ я върху узрелите житни стъбла, разстлани върху селския харман. 
      Хармана се правеше на предварително изравнено и трамбовано, твърдо, широко място. Ползваше се от няколко „къщи”, от няколко семейства, които си помагаха при жътвата и при вършитбата. Защото времето, като на пук се разваляше и започваха дъждовете точно по жътва. Всеки бързаше да го „издебне”, да си ожъне нивичката, да навърже снопите, с въженца направени пак от пшеничени стъбла, да ги натрупа на крастци, с един сноп сложен на върха, напречно на всички под него! Работеше се почти денонощно. Денем се жънеше и вършееше, а вечер се извозваха зърното, сламата, плявата. Всеки бързаше за да успее да си овършее зърното и да го прибере на сушина, за да има брашно за зимата. А, сламата и плявата – за да има храна и за животните.
     В миг се върна босоногото ми детство. Много, много бедно и триж по-трудно. По жътвено време. През „горещниците”. Когато „се печеше” хляба на народа. На хармана разстилаха стопите от ожънатото със сърп и паламарка добруджанско жито. Отрязаните стъбла издаваха много характерен шепот и аромат – на слънце и живот, взети от Майката-Земя! Разстилаха ги на тънък пласт, за да изсъхнат под силните лъчи на слънцето. В средата на хармана имаше зазидан дебел дървен кол - висок, колкото „човешки бой”.  За този дървен кол завързваха 1-2 чифта коне. Завързани един за друг, един до друг! Крайният от тях, отляво или отдясно (в зависимост от посоката на движение) беше винаги от към страната на здравия кол, точно в средата на хармана. Въже, дълго колкото е радиуса на кръга та хармана, от средата до края, свързваше конете с този дебел и голям кол на центъра на хармана. Конете в равномерен тръс обикаляха в кръг, започвайки от външната страна на хармана. Със всяка обиколка, въжето се навиваше около кала и все повече намаляваше дължината си, докато конете достигнат средата на хармана. После обратно – от средата към периферията на хармана – за да развият въжето. И после – пак. И пак. Зад конете имаше закачена диканя, с малки, твърди, жълти, ромбоидни и остри кремъчета, забити на дъното й от долната страна, на две-трети от втората половина на дължината й. Конете с краката си оронваха зърното, а диканята с кремъчетата си нарязваше сламата, която след това същите тези коне изяждаха. Слама, смесена с ярма. Сигурно им е било много вкусно. Особено след толкова тежък труд. Подсилните жени превяваха зърното, използвайки силата и посоката на вятъра. Останалите жени измитаха до зрънце хармана. Мъжете пълнеха чувалите, товареха на каруца, докато си починат конете, извозваха ги с отпочиналите от работата коне,отнасяха зърното по домовете. Смилаха брашно. Печаха първия хляб. От новото зърно. Беше впечатляващ ритуал. Важен ритуал. За здраве на хората. И за берекет.
      На диканята, която наподобяваше малка и плитка шейна, винаги имаше по някаква тежест, за да се нарязва по-добре сламата. Това беше нашето бедно, детско щастие – да се повозим на диканята. Качвахме се по двама-трима. И като засилят хода си конете, обикаляйки в кръг, ние се „изтъркулвахме” от диканята и надавахме уж изплашен, но радостен писък със звънливите си детски гласчета. Но бързахме да станем и да настигнем диканята, за да се метнем отново на нея, или да излезем от хармана, защото при следващата си обиколка, конете ще ни стъпчат. И нали бяхме много палави, постоянно подвиквахме на конете, а те ни „шляпваха” понякога с дългите си опашки, защото им досаждахме.
     Бедно - но щастливо детство! Растяхме палави – но здрави! Непокорни и непослушни – но работливи и умни! Това беше хармана на спомените ми от детството