- Когато една жена, каже че изглежда ужасно, това е просто покана за комплимент! – Тереза се беше излегнала удобно на шофьорската седалка и философстваше явно лениво - Да си позволи да потвърди, може само мъж, който в следващия момент, по най-стария и изпитан метод, може да и́ покаже, че независимо от моментното и́ състояние я желае и тя го възбужда достатъчно, че да...
- Да започвам ли да показвам? – мъжът, седнал на съседната седалка, който я прекъсна, се извърна към нея, придърпа я леко и кротко към себе си с жест, който не показваше особен интусиазъм да и́ „показва по най-стария и изпитан метод”, колко я желае и се усмихна сам на себе си, усетил потръпването и́. Нямаше как да не го ласкае реакцията на това младо, свежо тяло до него. Самия той, беше около 50 годишен, с попобеляла, но все още буйна коса и резки, сурови черти, издаващи човек свикнал да живее на открито или... да стои срещу вятъра - Или може да ти покажа, като се прибере́м? Жената нацупи пресилено устни:
- Не, мерси! Уби ми желанието!
- Моля! Други ценни уроци за днес? –изсмя се тихичко мъжа и я прегърна по-силно, а тя се усмихна и се облегна удобно на рамото му.
- Амиии... Има какво да научиш! Питай!
- Ами... В този ред на мисли, като тръгнахме от „Боже, изглеждам ужасно!”, какво значи например, любимото ти възклицание : ”Боже, колко съм тъпа!”?
- А! Това може да си го позволи само жена, която напълно осъзнава интелектуалното си превъзходство и... в този случай, дори няма нужда от комплимент...
- Днес си извор на мъдрост!
- И клишета.
- Пак си по-добре от мен... Имам чувството, че вече се движа на автопилот. Така се засякоха тази година нещата и така тръгна с тези дъждове, които сякаш някой с кранче ги пуска ту на тая, ту на оная нива, че не сме спирали от... Вече не помня откога... – въздъхна наистина уморено мъжът - Чудя ти се, как все още успяваш да реагираш адекватно...
- Да! Много адекватно! Онзи ден пратих Шкодата да разтоварва на купа́ с отсевките! Добре, че Румен се сети да ме пита, „Защо, а́джеба”? Ако беше някой друг... Стефчо например, щеше да обърне ремаркето без да се замисли и да затрием четири тона зърно... А днес, наредих на малкия Ники да иде за обяда! Не знам, дали съм си представяла, че ще тръгне с комбайна към ресторанта или може би ще го зареже насре́д нивата и ще хукне пеш...
Идеята да звъннеш на комбайнер, който е по средата на блока, да „прескочи” до селото, беше наистина нелепа. Явно в момента е мислила за нещо съвсем друго и факта, че този ден го е пуснала с новия комбайн и е оставила джипа на друг и́ е убягнал, но това не и́ пречеше да представи историята от комична гледна точка.
- Е, поне не си се опитала да пуснеш посевния материал през сушилнята, докато я продухват! – не и́ остана длъжен Симов.
- Ама щяхме да си отядем на пуканки! – изкиска се тя и той се засмя съвсем нетипично за него, с глас.
Двамата явно можеха да се смеят дълго на собствените си гафове.
- Бях забравил, колко е забавно с теб по жътва... – прошепна тихо мъжа, когато се поуспокоиха.
- Още един урок! Никога не казвай на жената, с която след малко смяташ да си легнеш, че си я забравил!
- Не съм... – вече без усмивка отвърна мъжа и тя вдигна лице към него.
- Шегувам се, Симов!
- Знам, Белова. Но не съм! Трябва да го знаеш!
Той я целуна леко и тя отново се отпусна на гърдите му, без да отговори. Известно време стояха така в тъмното, без да помръднат.
- Боже, бих убила човек за една вана! – обади се след малко жената.
- Душ не ти ли стига или ще ходим у вас?
- Искам в моята си баня! – тя се нацупи пак и се дръпна леко.
- Глезла! – изсмя се той и понечи да добави нещо, когато някъде откъм силозите се чу провлачено напевен глас:
- Мамо-о-о... Ма-а-а-мо...
- Сега ще пита за Тати... – изсмя се пак тихо жената и отвори прозореца на колата. - Кажи, Румчо!
- Къде е Тати?
- Няма го! Ожени се...
- Сакъ́н! Останахме сирачета! – проплака гласа и добави вече по-сериозно – Свилен иска да спира сушилнята, били сте се разбрали тази вечер да се разкараме по-рано...
- Да. Шкодата напълни ли се? – осведоми се делово Тереза.
- Соло*... – чу се вече някъде съвсем до тях и притежателя на тайнствения глас, който се оказа нисичък, небрежно брадясал тип с палаво бляскащи изпод разрошените вежди очи, се стовари на седалката зад тях.
- Значи трябва да спрем сушилнята и да погледна какво е останало по инсталацията... – наддигна се с явно нежелание Тереза, а мъжа до нея я задържа с жест.
- Стой! Аз ще обиколя и тръгваме. Останали са три-четири тона, както всяка вечер. Само се чудя Шкодата тук ли да я оставим или...
- Не, кажи му да остави ремаркето, щом е празно и да иде́ да я прибере́ в гаражите... Или... Не! Ще хленчи половин час, че трябва да разкача. Нека тръгва с ремаркето.
- Слушам!
- Ти си най-добрия шеф, Симов! – измърка отново доста преиграно тя и се отпусна пак на седалката.
- Кой ми е крив, че съм си разглезил работниците... – измърмори той, докато затръшваше вратата след себе си, а двамата останали в колата се изсмяха.
- Пък той каза, че съм Глезла! – продължи играта жената, все така притворила очи.
- А... Не си ли? – неочаквано сериозно прозвуча гласа зад нея и тя се извърна рязко към него.
- Румене!
- Какво?
- Искаш, да си ида ли?
- Децата не трябва да остават без Майка! – опита да върне закачливия тон Румен, но тя не се усмихна.
- Трудно ли беше?
- Точно... Мен ли питаш?
- А кого?
- Ами не знам... Тати.
- А аз питам, Теб!
- Едно на нула, за Теб! – измърмори той полугласно и си пое дълбоко въздух – Да! Трудно беше. Не знам как е било за него, но на нас ни беше трудно. Той е страшен, като агроном. Усеща ги нещата. Отвъре му идва. И оная му работа е агроном, дето се казва, ама като организатор... Та ти, най-добре знаеш! Трудно беше. И да се разпределим, и да сварим навреме, и от къде, как да почнем. И... да го гледаме как ходи като сянка. Знаеш, че на него човек трябва с ченгел да му вади думите, ама тия години, сякаш съвсем онемя. И нито веднъж не се засмя. Нито веднъж...
- Чух, че имало някакво момиче...
- Имаше. Опитаха се да му пробутат някаква девойка... Не съм сигурен даже, дали я забеляза. То тичаше детето, мъчеше се да влезе в час... Явно и́ бяха казали, как ти въртеше всичко и то опита. Ама... Не стана. И момчетата не я харесаха някак и изобщо не и́ помогнаха. След първата седмица си тръгна разплакана. Знаеш как е при нас. За тая работа или ставаш, или ловиш гората.
- Просто сте я сравнявали...
- С теб ли? Вероятно. Нямаше как да не я сравняваме и сравнението не беше в нейна полза.
- Благодаря.
- Ако си мислиш, че съм седнал да ти правя четки...
- Не! – тя протегна ръка назад към него и той макар и малко неохотно стисна пръстите и́. – Съжалявам, Румчо! И вие ми липсвахте.
- Е, точно аз, едва ли съм ти липсвал особенно! – усмихна се кисело той, но тя замълча. Двамата „воюваха” от първия ден, в който тя се появи при тях. Не можеше да я понася! Не можеше да понася плажния вид, в който пристигаше на полето и свежестта и дееспособността, които запазва до мръкване, дори повече от факта, че заема мястото му на „дясна ръка” на Симов. А когато се появи и онзи тип, ей така, изневиделица в разгара на жътвата с комбайните си, за да ги спаси едно лято и после... После две години Той се изсипваше с цялата си техника винаги, когато закъсваха за нещо, като „Принца на бял кон”... Като си спомнеше и как по онова време, във всеки един момент, потърсеше ли я с поглед, виждаше и Него някъде край нея! Всички го виждаха! Той я целуваше и носеше на ръце по нивите, улиците и площадите, пращаше и́ букети, бижута и бонбони, караше я да тича под дъжда, да се смее с глас... Беше толкова различен от Симов! „Принципен, неуморим, пълен с идеи и страст... Първичен и първосигнален. Точно мъж, който да впечатли една жена!” – беше казал веднъж Симов. Тогава Румен се опита да разбере защо го търпи, защо все повече се затваря в себе си и свежда поглед... „Ще и́ мине! – беше му отговорил тогава Симов – Млада е, трябва да го изживее, а после... Надявам се, че после ще се върне!” Тогава Румен я намрази! Крещя на Симов, че и тя е жена, като всички останали и ако наистина я иска, трябва да я спре! Трябва да я затвори в къщи! Да и́ забрани да го вижда... Но това, беше отдавна...
– Не го прави повече, Тереза... Недей! – загледан някъде навън в тъмното въздъхна мъжа и усети как ноктите и́ се впиват в ръката му.
- Мразиш ли ме? – гласа и́ прозвуча тихо и напрегнато.
- Не говори глупости! – не. Вече знаеше, че не я мрази. Не може да я мрази.
- Значи смяташ, че не съм достатъчно добра за него? Или... за вас?
- Напротив, Майка! Знаеш, че това не е вярно – възрази примирено – Не знам, какво искаш да ти кажа... Какво очакваш... Добра си! Ти си точно това, което трябва и на него и на всички нас, но явно не ни смяташ за достатъчни.
- Достатъчни?
- Не мислиш, че ние сме достатъчно добри за теб. Искаш нещо повече. Винаги искаш нещо повече... Какво, Тереза?
- Човек не иска ли винаги нещо повече?
- О! Не ме вкарвай в такива абстракции! Не знам. Вероятно. Въпроса е, да знае какво! А, ти... знаеш ли?
- Ти, как мислиш?
- Че не знаеш. Не знаеш, какво искаш! Луташ се в собствените си объркани идеи и опитвайки да се ориентираш в тях, загледана в себе си, не забелязваш, че нараняваш хората, които имат нужда от теб и наистина държат на теб...
- Боже! Ама... Как го каза! Това... Сега ли го измисли?
- Защо? Сега, да!
- Лъжеш! Мислил си за това. Мислил си през всички тези години...
- Може и така да е. Е, и?
- Искам да остана, Румчо! Мислиш ли, че ще мога?
- Ако наистина го искаш. Ти винаги получаваш всичко, което поискаш.
- Искам, Румене, но... Не получавам всичко, което искам! Спри да ме мразиш! Ако тогава Симов, ми беше казал, ако не беше така зает с новите масиви и проекти, ако... - Ти, беше по-заета от него!
- Аз?
- Да, ти! Ти, тичаше като луда по банките, по нивите, по кадастри и съдилища... Какво и на кого искаше да докажеш? Той не иска повече земя, не иска тая твоя нова база, не иска, новите ти проекти... Иска теб! Няма ли да го проумееш?
- Не. Не и докато... – тя се замисли сякаш търсеше точните думи, но тръсна глава - Не, Румчо! Има неща, които „децата” не разбират...
- Гледай ги тия, какво са се хванали за ръчичка! – изхили се отворилия вратата мъж, докато се наместваше до Румен – Тате, ела да видиш гълъбчетата!
- Като се обичат младите, да се вземат! – въздъхна театрално Симов и се намести закопчавайки колана – Хайде карай, стига за днес!
Тереза запали и потегли, докато двамата отзад се боричкаха и хилеха съвсем като деца, а Симов потърси по навик ръката и́ в тъмното.

===
* „соло” (на камион) – камиона без прикаченото допълнително ремарке


...