Бях сама и самотна. Отдавна мина времето, когато непознати се опитваха да ме свалят по автобусите, а аз само се подхилвах. Колегите вече не ми обръщаха внимание, че и те остаряха и се притесняваха да не се изложат като мъже...
         Дълго мислех и се реших. Намерих един сайт за запознанства, сложих най-хубавата си снимка и хвърлих сама въдицата. Харесах няколко профила на видима възраст около моята и подхвърлих няколко реплики и закачки в стихотворна форма. Едни се оказаха хлапета, сложили фотография на родителите си, другите - елементарни в разсъжденията си, а трети не умееха да се шегуват. Имах и претенции. Всички се бяха хванали в мрежата ми, ама аз търсех златната рибка. И тя се появи. Илия се казваше. Симпатяга. С чаровна усмивка. Улегнал. Сериозен в разбиранията и в намеренията си. Ами - допаднахме си. А и професиите ни еднакви се оказаха, та имаше за какво да си говорим. О, и зодия Лъв като мен! Освен това беше сам. С няколко думи разбрах, че е софиянец, живее с възрастната си майка и работи на голям обект в Търново. Често си идвал и щяхме да се виждаме всеки път. 
         Да, ама не! Изведнъж се оказа, че имал много работа, а строежът трябвало да се свърши час по-скоро. Повярвах му и си разменихме телефонни номера. Бях щастлива. Аз го набирах и говорехме с часове. Гласът му беше топъл, приятен, възбуждаш. Влюбих се. Пращаше ми съобщения от рода на „Ти си страхотна!”, “ Колко е тежко да заспивам сам без теб” и “Много те обичам... После започнахме да фантазираме и дори си представяхме бурни сексуални нощи, но нещо сякаш пречеше да се видим на живо... Какво ли беше?
         В края на следващия месец имаше няколко празнични дни и той ме покани да му отида на гости. Съгласих се. Нямах търпение – исках да го видя на живо и да бъда негова. Броях дните и тръпнех в очакване като прогимназиална ученичка. Представях си го. Виждах в съня си невероятни приказни изживявания и... 
         Ненадейно дойде сметката за телефона. Прехапах устни. Отново много – втори месец осемдесет и три лева. Не можех да си го позволя, ама нали ми беше приятно, трябваше да икономисам малко и щях да се справя. 
         Отидох да платя. Тогава се сетих да проверя и неговия номер.
          -  Илия…. Да, има сума - двеста лева – отвърна касиерката – Ще го платите ли?
          -  Двеста лева? Да няма някаква грешка? – попитах аз – Не мога сега... Просто ме помолиха да проверя.
          -  Няма грешка… Името съвпада… Телефонът е служебен.
          -  Служебен ли? – попитах пак аз – А фирмата?
          Момичето сякаш беше яло кокоши крак и ми цитира и фирмата. Извиних се. Казах че ще говоря с директора за служебно плащане и си тръгнах.
          Вкъщи отворих интернета. Намерих въпросната строителна фирма. Видях контактите и позвъних: Исках да му направя изненада.
          - Извинете, търся инж. Илия …
          Любезен мъжки глас отвърна:
          - Съжалявам. Няма такъв инженер. Имаме един общ строителелен работник със същото име... Изпуснахте го. Беше тук цял месец, а преди два часа замина служебно за обект в провинцията. Потърсете го другата седмица... Нещо да предам, ако се обади?
          Извиних се отново - този ден за втори път и отговорих, че го търся по личен въпрос. После се зарових в телефонния указател. Нямаше такъв човек никъде. Явно нямаше домашен телефон или имаше някаква грешка. Съмненията ме зачовъркаха съвсем. Какво щях да правя по празниците в Търново при непознат човек? Не бях ходила там, нямах и познати. Трябваше да търся и пари в заем, за да замина… А после?
         Той се обади след няколко дни:
        - Не ми звъниш вече. Заета ли беше? Нали ще дойдеш в края на месеца? Обеща ми… Ще си прекараме страхотно… На разположение имам служебен апартамент. Ще бъдем сами… А ти остани колкото искаш при мен… Ще те чакам с нетърпение! Вече си представям…
        - Чакай, чакай малко! – прекъснах го аз – Има толкова време дотогава… Да не бързаме и да се настройваме отсега... Да се видим тук, да си поговрим очи в очи и ще се опознаем повече…
       - Не мога, миличко! Зает съм много. Обектът трябва да се предава и без мене не може тука. Иска ми се, че отдавна не съм си бил в София и мама се тревожи, ама на – работа и нося отговорност…
        Отново го прекъснах:
        - Защо? Опитай! От фирмата ми казаха, че си идваш след три дни. Освен това си бил вече тук цял месец...        
        - Глупачка! – изкрещя той – Проверка ще ми прави на мене тя… Не те искам  вече! Махай се! Да не си посмяла да ми се обаждаш повече!
        После затвори телефона… Усмихнах се само .То и аз вече не го исках такъв! Той беше само един непознат и далечен мъж, а аз живеех със съмнения и проверки…


Рая Вид, 2012