Прави ми впечатление и все по-често виждам огнено-червения диск на залязващото Слънце! Не! Не облаците, в близост до слънцето... при залез слънце! Самия слънчев диск, при залез е огнено-червен! И като че ли по-бавно и без особено желание се спуска към  хоризонта! И на него му се иска още малко да остане над Земята и... да „погледа” живота на Хората!

    Вече повече от четвърт век ползваме мястото на Смолско, което облагородихме, със собствен труд, до неузнаваемост! От няколко години насам, когато сме на „ранчото” за няколко дни, през нощите наблюдавам нещо много нетипично и особено характерно! Има местенце в ливадата отсреща, в нивата на съседите, която понякога, вечер е осветена много особено. Навсякъде е тъмно а това място (с неправилно очертана периферия), осветена по особен начин и блести... блести красиво!
     Днес дойдохме рано след обяд! Беше адски горещо! Не можеше да се работи навън! Късно след обяд, когато вече достатъчно се поразхлади, пуснахме водата от собственоръчно направеното басейнче, което събираше около 3 тона вода, за да полеем зеленчуковите растения, които бях засадила. Уж нищо не сме вършили с Никос, а бяхме достатъчно уморени. Вкусната вечеря на скара, която, Никос беше приготвил, остана почти непокътната! Той заспа бързо (беше се върнал от денонощна смяна), а аз останах, както винаги, на ръчно скованата пейка, на малката тераска, пред вратата! Обичам да наблюдавам как настъпва лятната нощ – тихо, кротко, пълзейки... по върховете на дърветата, по листата на цветята, по тревичките, изпълнена с песента на щурците! Търсех да видя „запалените” фенерчета на светулките и се радвах като дете, когато ги видя да блещукат и да прелитат. Обичах да наблюдавам светещия танц на тези мънички мушички! Чувах и „тупуркането” на палавите ни „съквартиранти” – съселчетата и пакостливите белки! Виждах ги да прескачат от клон на клон по високата хвойна и по лозата, която си беше разпростряла ластуните по цялата асма. Завиждах на летежа с разперилите им красиви опашчици. Любувах се на всичко. Душата ми се радваше на живота, далече от селото. Чувах и виковете на малките лисичета, останали сами, защото мама-лисана е отишла да търси храничка, да има млекце, да ги нахрани, за да растат здравички и силнички, милите й дечица! 
     Легнах си. Беше станало вече много късно. Не знам колко съм спала. Внезапно се събудих! Не знам от какво. Така и не разбрах. Погледа ми насочен през прозореца навън, остана удивен от гледката. Окосената, преди около половин месец трева, между плодните дръвчета в градината блестеше, окъпана в невероятна светлина. Трептеше нещо мистериозно-тайнствено, но Божествено красиво! Имах чувството, че тревата гори... жълточервени малки, нежни пламъчета бяха окъпали полянката. Фантастична красота. Малките пламъчета ту се издигаха нагоре, ту се снижаваха и потъваха в ниската, млада зеленина, от което, тя, полянката ставаше  изумрудено зелена! Наблюдавах ги захласнала. Пламваха огънчетата от единия край на полянката и се разпростираше навсякъде! Още незагаснали, появяваха се в средата и пъплеха към... периферията. Какво значи това? Кой „подпалваше” с огнена красота малката полянка и младата тревица? Кой сътворяваше тази Божествена, дивна красота?
     Снопче червена светлина привлече погледа ми. Между клоните и листата на дърветата се промушваше букетче от червени звездички, които се приближаваха към мене. Увеличаваха брой, блясъка и силата на светлината си. Доставяха Радост на Душата ми. Отдалечаваха се, намалявайки. Отново и отново, като от някаква невидима фуния, към мене се изсипваха рояк от червени звездички, радостно блестяха. Настаняваха се в очите ми! Отдръпваха се! Идваха отново! Боже мили! Какво е това? Каква е тази невероятна, невиждана красота? Каква е тази Божествена червено-златна светлина? Никога през Живота си не съм виждала. Не смеех да мръдна от леглото! Наблюдавах! Много дълго време. Божествено осветената полянка ставаше все по-красива! Все по-ярко червени ставаха малките пламъчета. Струваше ми се, че тревичките оживяха и затанцуваха! Звездичките от небето все прииждаха и се отдръпваха! Няма да ги забравя. Никога!
     Необяснимо защо, за разлика от друг път, не чувствах никакъв страх. Излязох навън. Отидох до полянката. Стори ми се още по-красива. Имах невероятното желание, да седна и видях ... „сянката си”. Погледна към небето! Ярко червената Едноока Луна ме гледаше и ми се усмихваше! От нощното небе. Високо! А, аз... останах без думи. Нито едно облаче по небето.  Луната беше толкова ярко червена,  че около нея се беше образувал огромен златист ореол. Златист ореол, избледняващ с отдалечаването му от Червената Луна! Неземна красота! Незабравима! Времето беше спряло! Нито звук! Нито шум! Нито полъх на ветрец! Нито трепет на листец!
     Прибрах се без особено желание! Заспала съм почти веднага! И, сънувах много странен сън. След някаква борба (не си спомням точно каква), се чувствах съвсем уморена и отмаляла. Необяснимо как и защо... отворих устата си и от центъра на езика ми излезе огнена струя. Мощната огнена струя излезе с такава сила и скорост, че по облачното небе се вряза огромна, двойна светкавица, която набразди цялото небе с безбройните си разклонения. Цялата земя беше силно, ярко осветена от тази светкавица. Като че ли за миг изгряха милиони неонови слънца. Силна и ярка светкавица! Но... животът на светкавиците е кратък, колкото и силни и големи да са те. Угасна светкавицата и на земята се установи и започна да властва непрогледната тъмнина. След светкавицата се чу грохота на дълга и много силна гръмотевица, чиито тътен отекваше доста време в сухата тъмнина, наситена с горчивия аромат на колендро, донесен от вятъра. Някъде наблизо валеше дъжд.  Имах чувството, че наблизо е паднал гръм. Не си спомням като малка, но сега много се страхувам от гръмотевици и от светкавици.
     Събудих се! През целия ден чувствах болки точно в центъра на езика. Не мога да си обясня защо? Но,  светкавицата ще помня дълго!
     Светещата полянка и Червената Едноока Луна няма да забравя никога!