Абитуриентският бал беше в разгара си, а музиката надута докрай. Чуваха се крясъци и броене от едно до дванадесет. Отвън чакаха лимузините, а вътре дрънчаха чашите. Някои танцуваха, други се смееха, трети одумваха тоалетите и прическите. Бяха пръснати хиляди левове само за една вечер, но на кого му пукаше… Важното беше да тече купонът, пък и парите не ги даваха те. Младите още не знаеха цената им, нито потта, с която бяха събрани…
            Журналистът хвана здраво микрофона в ръката си, сякаш се страхуваше някой да не му отнеме професията. Срещу него стоеше силно гримирана красавица с дълга черна рокля с гол гръб. Краката й бяха стегнати с каишките на обувки с тънък висок ток. Попита я:
            - Как се чувствате като зрелостник?
            - Супер! Купонът е невероятен! – отвърна тя.
            - Какво ще правите след това?
            - Ще се наспя – засмя се тя.
            - Госпожице, интересуват ме Вашите планове за бъдещето – опита се да поясни журналистът, а тя го изгледа и се ухили. После с някакво голямо самочувствие заяви:
            - Заминавам за чужбина.
            - Ще учите ли?
            - Не! Ще се реализирам там.
            Мъжът с микрофона не вярваше на ушите си и въпреки, че теглеше думите й с ченгел от устата, се престраши и попита отново:
            - Извинете, как виждате реализацията си в чужбина?
            - Какво толкова питаш, бе? – отвърна тя – Много просто, ще работя или ще се омъжа… Важното е да падат пари. Тук за нас няма място, нито работа…
            Журналистът онемя. През цялата си практика не беше получавал такива отговори. Какво ставаше с днешната младеж? Нямаха ли мечти? Нямаха ли идеали? Къде отиде ценностната им система? Не милееха ли за страната си?... Боже, кой беше виновен - родители, учители, улицата, икономическата кризата или обществения строй? Въпросите се забиваха в главата му, но не смееше да ги зададе. Знаеше отговорите и те бяха жалки, безсмислени и излишни… Нямаше повече работа тук. Обърна се и тръгна.
            Навън, до входа чу един тих, малко плах глас, който го спря на вратата:
            - Господине!.. Извинете… Може ли и аз да кажа нещо?
            Пред него стоеше дребно синеоко момиче с късо подстригана коса. Беше с изтъркани дънки и обикновени обувки от плат и гума, но очите й блестяха някак си, сякаш имаше искри в тях. Изгледа я с любопитство и извади отново микрофона:
            - Вие защо не сте в ресторанта? Абитуриентка ли сте?
            - Да, завърших сега, но не мога да си позволя куверта, нито тоалета. Няма смисъл да ощетявам родителите си с толкова пари за една нощ… Ние сме бедни хора, а аз искам да продължа образованието си…
            - Къде ще учите? В чужбина ли? – попита журналистът.
            - Не, господине! Тук човек също може да се реализира. Няма нужда да уча и да работя на друго място… Искам да стана учителка и да науча децата да обичат родината, да знаят историята и географията й, да помнят и славят името й… Искам да ги възпитавам на труд, честност, доброта, любов, да обичат природата, да я пазят и да се стремят да подобрят живота в страната ни…
            Журналистът въздъхна. Беше спокоен. Вече знаеше - за България нищо не беше изгубено!

Рая Вид, 2013