Палачите си тръгнаха нарамили секирите
и присмехът на стъпките им бавно отзвуча.
Остатъкът от него със болка регистрира
товар от непозната празнота...

Отнеха му короната и листите, и вятъра-
зеленото достойнство пред света.
Край корена изплашени мишлета се разбягаха
да търсят друг подслон за през нощта...

Отнеха му гнездата и птичата им песен,
сезоните и техния уют.
От този ден през пролет, през лято или есен,
основното му чувство ще е студ.

В житейските му кръгове отсечените спомени
подобно на змия ще се въртят.
И ще сълзят отгоре им въпросите отронени.
Къде била е в него същността?

В проядените корени - убежище за мишките,
в изправения ствол или върха,
пробождащ на небето пелерината копринена
докато спре на слънцето дъха...