Не съм го запомнила с дочени панталони или по риза, не дай Боже пък с къс ръкав. Винаги със шаячни гащи, на нивата с цървули, поне с вълнено елече на гърба, ако не с жилетка. Ризата с дълъг ръкав, лятото винаги навит до лактите. Върне ли се от нивата -бос. В селото имаше шеговита дума,че дядо Миню цяло лято ходи бос и щом се убоде на трън само потърква крак да го отчупи и продължава напред. Зимата сяда до печката ,хваща ножчето си и вади тръните. Вади и хвърля в печката, така няколко дни се топли. Виж потната риза хвърляше всяка вечер за пране. Когато проснеха жените прането да съхне, една върва биваше само с ризи на дядо. Домашно тъкани. Винаги се чудех какви ръце имаха майка и баба да перат тези ризи на ръка. Щом се прибереше вечер от къра, първата му работа да отиде до бурето с ракия. Врътва дървената канелка, пълни едно емайлирано канче до нейде и гаврътва ракията на един дъх. Обърсва уста с опакото на дланта си и казва едно звучно и доволно „Яхаааааа”, натъртвайки на последното „а”. После туря канчето до бурето и потъва в големия три декара двор насаден с какво ли не. Работа да искаш вътре. По някое време ще изскочи из редовете царевичак и ще извика на баба: ”Нейке, отивам на бахчата”. Взема шиника под мишница и излиза. На около 200-300 метра от къщата на брега на Чакуртала Чакуртала е дерето, което никога не знаеш каква вода ще довлече след малко, та там имахме бахчичка. Дядо е бил градинарин като съвсем млад по маджарско и немско, слабост му беше отглеждането на зеленчук. Влиза в малката си бахча, оглежда я критично, после доволно и пуска водата по вадите. Топла, силна, потича тя покрай тъмните листа на пипера, край червеното на доматите, лютите чушки, целината и зелето. Замирисва на земя, на вода, на прясно. Направлява дядо с мотика водата, драго му е когато натаява между редовете. Слуша обаждането на птиците от отсрещната кариера и току перне с все сила някой комар по врата си, а после дълго попържа. Доволен накрая спира водата, оставя я да продължава надолу в дерето пътя си. Взема шиника и го пълни с пипер, патладжан, домати и целина, моркови и какво ли още не. Прясно, сочно, всичко пращи от сила. Затръня входа към бахчата, поглежда за последно и тръгва към къщи. Вечерта е спуснала сенките си , луната вече наднича иззад Ветите лозя, козодоят „охка” от шумата на мишетата. Дядо се прибира доволен, уморен, но никога не мож го чу да се оплаче или пък да се засмее с пълен глас. Само лицето му отпуска бръчки, погалва по главичката малката ми сестра пътьом, подава на баба зеленчука и скрита усмивка повдига единия край на мустака му. После дълго мие ръцете си, врата и лицето, дълго се бърше с голямата домашна кърпа, само негова. Сяда до масата и поглежда към жените край печката. Това е знак, че вече всички можем да се наредим до него и да вкусим от чудно ухаещите манджи на майка и баба. Моят дядо, чиято първа буквичка се старая достойно да нося. Милка Маркова