…Сега пред мен пътека лунна свети.
                                                                            Надежда? Обещание? Предел?...

Тръгна надолу по тъмната улица. От коняка й се виеше свят, а някакви странни силуети опаковаха пътя й. Меките подметки не позволяваха на неравномерните й крачки да се чуват. Кукумявка изврещя пронизително, отлетя назад и всичко отново потъна в гробно мълчание. И по-добре. Искаше тишина. Поне отвън.
Лека сребърна пътека се очерта пред нозете й. Лунен лъч се бе плъзнал по мокрия асфалт – сякаш от небето току към следващата й стъпка. „Сега пред мен пътека лунна свети-и-и…”, звънна в ума й някакъв рефрен. „Тази май е моята, ха-ха”, помисли с насмешка.
Вдясно пролая куче. Отвори се врата.
- - Ная!
Мъжки силует изтича пъргаво през сумрака, спря задъхано пред нея и се вгледа в очите й. Видя, каквото търсеше, а после пъхна набързо нещо в ръката й и изчезна обратно.
Димо…?
Ная отвори длан. Камъче във формата на сърце. Вдигна поглед в посоката, в която се изгуби мъжът. Лунната пътека водеше до вратата му. Постоя нерешително за миг, но продължи надолу.
Домът й беше тъмен и празен. Не включи лампа. Наля си чаша коняк и се сви на диванчето.Отпиваше често. На големи глътки. Ненаситно и насила.
Тишина. Само тишина искаше. И топлинка отвътре.
Сега, когато онзи вече го няма… е толкова хубаво! Пълно с потиснати въпроси и емоции, изстинало, дори вкаменено сякаш, но хубаво!
Вкаменено…
Бръкна в джоба си и извади камъчето. Каменно сърце. Вечно сърце. Стоплено от нея… Вечно, топло и нейно. Знаеше.
Но не сега, не. Не и преди да забрави кошмара. Не и преди да изтрие белезите от предишния мъж от дома си и от ума си. И да изгони този вплетен в клетките й, препариращ, нелогичен, скапан, шибан страх! Този страх, който…
Неясните отблясъци на лунната светлина се превърнаха в лица, лицата заговориха едно през друго.Все думи, които беше чувала - хубави думи, странни думи, лоши думи… Отнякъде поникнаха ръце – страшни огромни ръце. С познат жест се впиха в гърлото й, в корема й, в косите й. Извиси се глас – онзи груб глас, който крещеше неща, които не искаше да помни… не искаше… не отново!... спри!… боли!…
А някъде отзад или може би отпред, или може би отвсякъде едно малко, лунносияйно камъче викаше името й. Гласът му беше тревожен, но топъл и нежен, и пълен с любов...
Ная отвори рязко очи. Слънцето светеше право в лицето й. В гърдите й барабанеше безумният ритъм на страха. На пода се търкаляше празната чаша, а ръката й силно стискаше топлото каменно сърце.
Сърцето…
Постоя втренчена в дланта си – като каменна статуя с пясъчна буря в недрата си. Минута, две, три… Слънцето просветна в шепата й, бурята бавно заотстъпва, а статуята просия, омекна и оживя. Взе пълната бутилка коняк от масата пред себе си и решително я запрати в коша. Пресегна се към телефона, набра номер и втренчи леко напрегнат, но светъл поглед в камъчето в дланта си.
- - Димо, за снощи, на пътя… аз…