Посрещна ги свеж мирис на прясно окосена трева.
В градината нямаше плодни дървета, а два бора и три ели, под които бяха сковани пейки, покрити от лелята за случая, със шарени черги. В средата - скована от чамови дъски маса, застлана със шарена покривка, а върху нея - изрисувана ръчно глинена купа с плодове. Наблизо беше кладенеца, с покрив като къщичка , а встрани от него, изработено от камъни и цимент голямо корито пълно с вода за поливане, зад което цъфтяха като полудели няколко диви розови храста. Покрай оградата имаше къпинови и малинови храсти, примамващи очите с едрите си зрели плодове.
- Много е красиво тук! Същински земен рай! Каква тишина, уют и спокойствие излъчва това място... - прошепна очарован Иво.
- Татко! Ела по-бързо да видиш нещо! - чу се гласът на Дани през отворената врата на първия етаж.
- Хайде, децата ни чакат - подкани го и Диана.
Влязоха в обширно помещение, в средата на което имаше огромно огнище с много широк комин. Изглежда от тук се отопляваха не само първия, а и стаите на втория етаж. От страната на отвора му- зареден с едро нарязани дървета и борина \\готово да бъде запалено\\ , беше оформена кухнята с множество вградени долапи и огромна дъбова маса в средата, със шест масивни стола. Откъм гърба на огнището, беше дневната, с множество изрисувани ракли покрай стените, покрити с китени халища в красиви разцветки, на които да се сяда. Пред тях- малки дървени кръгли масички, а на трите тесни прозореца се ветрееха по вятъра снежно бели перденца. Нито радио, нито телевизор се мяркаше наоколо. На дървени етажерки, прикрепени към една от стените, имаше много книги, а над тях висяха окачени семейни снимки в простички дървени рамки. Дори и дървения под беше застлан също със рошави китеници.
Точно срещу вратата покрай задната стена имаше дървена стълба, водеща към горния етаж на къщата. Там бяха седнали Мери и Дани, обути със ръчно пошивани родопски терлици и се смееха, поклащайки краката си, за да привлекат вниманието на Алексиев.
- Татко, тук се влиза само с такива терлици! Който откаже, го гонят! - смееше се Дани и се отбраняваше от ръката на Мери, стремяща се да му запуши устата.
- Така ли? Е, аз пък искам да остана!
Има ли такива и за мен, госпожо? - съвсем сериозен се обърна той към Диана.
- Веднага ще Ви дам, господине - влезе в неговия тон тя и отиде до един долап. Извади чифт аленочервени, обшити със сърма и обточени със черен гайтан, големи терлици и му ги подаде с поклон. Той си събу маратонките, остави ги навън пред отворената врата и обу терлиците. Дани чак пририта от кикот. Мери се смееше до сълзи, а и Диана едва се сдържаше да не се разсмее на глас. Алексиев беше наистина комична картинка по бермуди и терлици!
- Защо се смееш бе, хлапак?!
- Представям си те... хаха... на сцената по... хаха ... терлициии....
И двете жени също прихнаха, представяйки си го, а Иво се наведе, отвори калъфа и извади цигулката.
- Сега ще видите вие, че и по терлици може да се свири. И то- добре!- и засвири \" Рипни Калинке\", ухилен до уши.
Всички утихнаха и се заслушаха в прекрасното изпълнение и никой не забеляза, че пътната врата се отвори и няколко жени, предвождани от лелята, спряха очаровани да послушат до отворената врата.
Иво свърши и се поклони комично, а откъм вратата се чуха възторжените аплодисменти на \"публиката\", последвани от тези на децата и Диана.
- Бииис! - викаше леля Зорка, а от очите и течаха сълзи.
- Благодаря! - каза смутен Иво, като се поклони и на тях.
- Да си жив и здрав, синко! Тази къща не е огласяна от цегулка повечи от десет години. Брат ми, Бог да го прости, свиреше...
Диана избърса с опакото на ръката си бликналите сълзи и отиде да изпрати жените.
- Лельо, ще дойда да взема яденето- тръгна с тях Диана и любезно отговаряше на въпросите на комшийките.
- Елате да ви покажа стаята и да си оставите багажа - каза Мери и поведе гостите по стълбите.
Леля Зорка донесе голяма тава с пълнена агнешка плешка, а Диана - голяма купа с прясна салата, едра буца домашно овче сирене, увита в червен месал топла пита и бутилка вино.
Жените се заеха да сервират масата и си говореха тихо.
- Млогу хубаво свири госта ти, дъще, почти толкова, колкото и татко ти!
- Нали?- усмихна се Диана.
- Ако беше жив баща ти, можеха и да посвирят заедно... Ама нищо! Сега може да свири с Мери!
- Добре, добре... Благодаря ти лельо, за всичко! Но сега трябва да се погрижа за гостите си! Довечера пак ще се видим и ще си поговорим.
- Харно, чедо. Ще ви чакаме за вечеря! И непременно госта ти да си донесе цегулката, че да го чуе и Колю! Приятен обед!
.................................................................................
Слетобед Мери и Дани излязоха да се разходят из селото, а Диана и Иво седяха на пейките под елите и пиеха чай от мащерка в някакви чудновати чаши с дъгообразно мостче над отвора им.
- За пръв път виждам такава чаша! За какво служи това мостче отгоре?- попита Иво.
- Тези чаши са от сервиза на татко. Купени са през младостта му от някакъв панаир. Специални са! Служат да предпазват мустаците на пиещия, да не влизат в чашата- усмихната му обясни Диана- Но тук няма друг сервиз и ти въпреки, че нямаш мустаци, трябва да се примириш и да пиеш от такава.
- Прекрасни са! Всичко е прекрасно тук и се страхувам, че започвам да се влюбвам... В този дом и в това място.
Диана го изгледа продължително, но замълча.
След малко Иво заговори с тих глас:
- Обещах ти, когато съм готов, да ти кажа с какво ме е наранил Леонтиев. Искаш ли да разбереш?
- Ако и ти искаш...
Преди около 18 години, живеех в Милано със съпругата си Клавдия- италианка, която много обичах и малкият ни, тогава едва на годинка, Дани.
На един концерт, след изпълнението ми, на сцената с разкошен букет се качи да ме поздрави едър, красив българин и ме покани в близкия бар на по чаша вино- развълнуван от изпълнението ми и горд със мен пред света! Това са негови, не мои думи! Приех. Той се занимаваше с някакъв бизнес и често идваше в Милано. Каза, че е младоженец и очаква дете. Сприятелихме се. Канех го у дома, запознах го със съпругата ми...
След около пет години, получих покана за поредица концерти в Европа и Америка. Леонтиев се беше установил вече в Милано за постоянно,-там му беше бизнеса и ме увери, че ще наглежда семейството ми, да не се притеснявам...
Но да не изпадам в мъчителни подробности!
Да, той изпълни обещанието си! Остана при жена ми да я \"наглежда\", а аз като се върнах, грабнах детето
и се завърнах тук. Оттогава нито аз, нито Дани сме се виждали с Клавдия и Борислав, въпреки многобройните и молби! Те имат едно момиченце, за съжаление - болно от болестта на Даун. Дани не знае, че именно \"чичо Борислав\" е бащата на любимата му Мери, а също- и на сестричката му Тереза! Това е всичко. Но ти сигурно го знаеш?...
Диана слушаше изтръпнала, без да го прекъсва и го гледаше с очи пълни със сълзи.
- Знам, че след развода веднага се е оженил за италианка и че имат дете, но нямах представа, че това е твоята жена и, че детенцето е ...
Ние поддържаме отношения само по икономически въпроси- издръжката на Мери и също не сме се виждали през годините.
Настъпи мълчание. Всеки се беше вглъбил в тъжните спомени от миналото си.
- И сега, когато Дани отиде там да следва... ще живее при тях? - попита с дрезгав глас тя.
- Да. Надявам се по някакъв начин да разкрие пред майка си връзката си с Мери и като разбере, че е дъщеря на Борислав, да се замисли дали да я продължи.
- Няма ли да е жесток удар това за Даниел?
Ако и Мери узнае, че обича брата на новата си сестричка... Господи!...
- Сигурно. Аз за това никога не му дадох обяснение, защо съм против дружбата му с Мери. Но не виждам друг начин да ги спрем...
Двамата, съвсем забравили за чая, замълчаха отново.
\"Какви шеги си прави с хората Любовта понякога!\" - помисли си Диана и заплака.
- Пак те натъжих! Какво ми става, че все ми се налага да ти се извинявам?! - прошепна той и продължи:
- Мога ли да направя нещо, за да те утеша?
- Просто... Да помълчим заедно.
Той се пресегна да я прегърне и в този момент...
....................................................
Следва
aza_9