Когато само снимките останат след някоя неизлиняла обич, а ти си вкопчил поглед във тавана, където няма хоризонти нови, където всяка снимка е парченце от твоето вълшебно огледало, и помниш как било е натрошено, и няма как да го направиш цяло... Тогава втренчил морави зеници във нищото на идващите нощи, сънуваш онзи град с немъртви птици, и там си влюбен ти... все още откриваш боси стъпки по тревата... настигаш ги на било напъстряло... прегръщат се... небето и земята.
Вълшебството отново става цяло.