- Тук ли сте?- през комшулука влезе Кольо, съпругът на леля Зорка. Висок, снажен родопчанин, с обветрено лице и сини като небето очи.
- Добра вечер!- поздрави той и си свали шапката, приближавайки към масата. Ръкува се със госта и топло прегърна племенницата си.
- Дойдох да ви поканя у дома! Ще хапнем, ще пийнем и ще чуя прословутия музикант, дето е откраднал сърцата на комшийките- засмя се и тупна приятелски по гърба Иво, настанявайки се на пейката до него.
- О, станал съм любимец на нежния пол в това село!
Ласкаеш ме, чичо Кольо! Дано и ти да ме харесаш, защото смятам да ви посвиря тази вечер.
- Аз затуй и дойдох, да те помоля да ни посвириш! Обичам цигулката. С бащата на Диана често си свирехме...
- И ти ли свириш?- учуди се Иво.
- Учител съм по музика тук. Посвирвам, но не съм така добър, както беше баща и!
- Много се радвам! Ще си направим дует! Диана, ще тръгваме ли?
- Отивам да се приготвя. Вие вървете, аз ще се забавя.
- Хайде тогава!- стана чичото- Тъкмо ще изпием по една ракийка преди вечерята, за отскок- засмя се той и тръгнаха с Иво, а Диана се отправи към къщата.
Седнали под асмата в двора, Кольо и Иво си пийваха втората ракийка и си замезваха, а леля Зорка шеташе под навеса и приготвяше вечерята.
Двамата разговаряха като стари приятели и се смееха на нещо, когато пътната врата се отвори и на прага и се появи Диана. Иво погледна натам и дъхът му секна. Тя се беше облякла в автентична родопска носия, закичила в косите си цвят от трендафила в двора и пристъпваше бавно по плочките като богиня, поставила ръце върху сребърните чапрази на тълията си.
Леля Зорка се обърна и се засмя:
- Браво, момичето ми! Колко млогу приличаш на майка си в тази нейна носия, Бог да я прости...
- Диана, не съм подозирал, колко красива може да е една жена в такива дрехи! Чак сега разбирам колко много сме изгубили, като приехме европейската мода!
Съвсем различна си и повярвай, много по- красива!
- Благодаря! Просто исках да си направим една селска, типично родопска атмосфера- каза усмихната Диана и отиде при леля си да и помогне за сервирането.
Иво замълча и отпи замислен от ракията си, следейки всяко нейно движение със жадни очи. Чичото го погледна и се усмихна разбиращо, но нищо не каза, а подвикна на жена си:
- Зорке, няма ли да вечеряме вече?!
Диана сложи на масата голяма пръстена паница с подквасено овче мляко, сирене и вино, а лелята донесе една тепсия с агнешки печени мръвки, които така вкусно миришеха, че Иво веднага посегна и си взе една с пръсти.
- Ей сега ще донеса чинии, вилици, салфетки...- каза Диана, но Иво я хвана за ръката и каза:
- Остави това! Седни, нали ще е селска вечеря? Нека да и се насладим като свободни хора, без измислените снобски етикеции! Хайде - Наздраве!
- Точно така, браво Иво! Наздраве!- рече усмихнат Кольо и се чукнаха.
.................................................................................
Прекарах чудесно една запомняща се вечер! Благодаря ти, Диана!- изрече развълнуван Иво. - Чудесни роднини имаш, чисти и топли хора! А чичо ти наистина свири много добре.
- Радвам се, че ти хареса! Но съм на тръни като си помисля, как ли прекарват вечерта децата ни...
Отвори врата на комшулучето и спря. В къщата светеше.
- Върнали са се- каза тихо Диана и бързо тръгна по пътеката, последвана от Иво.
В кухнята завариха Дани, седнал до масата с тъжно лице, да пише нещо.
- Върнахте ли се? Нали Мери каза, че ще закъснеете?- попита Диана - Тя горе ли е?
- Върнах се само аз, тя остана- отговори намусен Дани, без да я погледне.
- Но... Какво се е случило?
- Съобщих и новината, че ще замина да следвам в Милано, но ще продължим да се виждаме през ваканциите, а тя се разсърди и остана с приятелите си. Аз се поразходих из селото и се прибрах.
Татко, мисля утре да си ходя!
- Ще си поговорим в стаята! Извини ме, Диана! Хайде, Даниел, качваме се горе!- изрече строго Иво и тръгна.
Дани го последва, без да погледне към домакинята, зачервен и притеснен.
Диана извади мобифона си и позвъни на Мери.
- Мери?... Къде си?... Защо? ... Не! Веднага се прибирай! Не приемам никакви обяснения по телефона! Чакам те!
Диана затвори и се отпусна на стола с тежки мисли- \"Господи, какво направихме!\"
След малко Иво слезе при нея и каза:
- Ще дойдеш ли да отидем и приберем Мери, защото Даниел ги е закарал с колата до мястото, а там се скарали и той ги зарязал. А било далече и...
- Да тръгваме!
Срещнаха групата младежи и девойки на около два километра от селото. Иво спря колата и им свирна.
Мери извика:
- Не беше необходимо да се връщаш, Даниел! Аз и моите приятели не се страхуваме да ходим пеша, свикнали сме, нали сме селяни!
Диана излезе от колата и тихо каза:
- Мери, няма нужда от надувки! Качвайте се веднага, без много приказки!
Четиримата се натъпкаха като сардели отзад и Иво потегли. Мери чак сега видя, че не шофира Дани и се сви като ударена от срам пред баща му. Той я погледна в огледалото и се усмихна:
- Случват се понякога такива неразбории между приятели! Не сепритеснявай, Мери!
Изпратиха младежите по домовете им и се прибраха в къщи. Диана нареди на Мери веднага да си отиде в стаята, без да безпокои Даниел.
- Обясненията ще оставим за утре, късно е вече! Лека нощ!
- Лека нощ- прошепна Мери и изтича по стълбите.
Иво седна и посочи другия стол на Диана.
- Мисля, че и ти няма да можеш веднага да заспиш, като мен. Да поговорим ли?
- Добре, но да излезем в градината, задушавам се тук!
Излязоха и се отправиха към пейките под елите.
- Мисля, че желаната от нас развръзка, дойде по- бързо от очакванията ни. Това ми говори, че връзката им не е била толкова сериозна! Затова, недей да се терзаеш и самообвиняваш!- каза Иво и докосна в тъмнината ръката и. Тя не я отдръпна, но продължи да мълчи.
- Дани иска още утре да си отиде, за да се обади на майка си, че ще отиде в Милано да си подаде документите за следването и да си резервира билет за самолет. Каза ми, че Мери не е такава, каквато я е познавал до сега и , че е много разочарован.
- Тя- също! Днес ми го каза, преди да излязат.
- Аз съм доволен от случилото се! Така е по- добре, отколкото да продължават да се чуват и виждат, да се надяват и очакват, а после като разберат истината за Борислав и ролята му в живота на всички ни, да са стресирани!
- Сигурно... Може би си прав.
Настъпи дълго, тягостно мълчание.
- Иво...- промълви Диана.
- Да? - тихо се отзова той, като наум си каза\"За пръв път ме нарича по име\".
- Прегърни ме! Имам крещяща нужда от прегръдка в този момент, за да не се разпадна.
Иво не чака втора покана. Обгърна я през раменете и нежно я притисна до себе си. Сърцето му биеше учестено, но той седеше притихнал и много щастлив.
...............................................................................
следва
aza_9