Била съм някога пастирка

на самодивските стада.

С мелодия от тънка свирка

оставях подир мен следа.

 

Когато слънцето на запад

родееше се със нощта,

чорбица от коприва с лапад

варях в гърнето над пещта.

 

И идваха при мене всички

вълшебни горски същества.

Вечеря за една паричка,

постеля в сухата трева

 

с поклон за билките им давах.

А аз отварите варях,

магии правех и припявах

над огън, аленеещ в страх.

 

Дали от моите магии,

но самодивските коне

по-бързи бяха и от сприя

по път в небето разклонен.

 

Била съм нявга чародейка,

владетелка на силна мощ.

Приседнала на ниска пейка

пред моя дом в безлунна нощ

 

магьосник някакъв отвлече

невидимите ми слова.

А мен запрати надалече

с кънтяща от любов глава.

 

Сега магьосникът нарежда

щастлив със друга моя дом.

А аз се скитам без надежда -

безсилна, няма, без подслон..