Онази малка книжка. Все още я търся.
Помня деня, в който ми я подари. Точно преди да тръгна. Помня кафенето. И масичката с двете столчета, есенния вятър и всички връхлитащи ни спомени. Цигареният дим излизащ от устните ни. Онези устни и онези очи, които виждахме сякаш за първи път. Исках да ти кажа толкова много неща, а само стоях и ти се усмихвах. Кафето е топло нали?
Улицата беше пуста. Само ние с теб, есенният вятър и шепа просяци рисувахме началото на едно прекрасно утро.
- Не тръгвай! - прошепнах. Но нали заминавах аз.
Прегърнах те. За последно. И стъпките ти все по-глухо се отдалечаваха. Тогава седнах на една самотна скамейка за да почета от книжката. И четох докато болката от вкочанените ми пръсти стана непоносима. И там, на гърба на корицата бе написано с мънички, мънички букви: Потърси ме някога.
Оставих книжката на скамейката, защото болката бе непоносима...
И от тогава все я търся. Онази малка книжка.
Винаги щом зърна книжарничка в някой град, дъхът ми спира.
А ще попитате за името на книжката?
Обичам те.