Някога имал ли си усещането, че познаваш човека отсреща, без никога да сте се срещали? Чувството, на абсолютна сигурност в преценката ти не може да се опише с думи. Ти просто знаеш, че сте се срещали. Дори, да не се запознаете, дори да не се видите отново, дълбоко вътре в теб остава въпроса: \"От къде те познавам?\". Ако просто си отминал този човек, но съдбата ти предостави шанса да се запознаете, сякаш нарочно. И колкото повече общувате, толкова по-сигурен ставаш в своето чувство. И вече си задаваш въпроса: \"Дали от предишен живот, или съм те сънувал?\".
***************************************************************************Пловдив. Градът на тепетата.~~~~~Да допиша описание.Беше най-обикновен ден в офиса, където работих. Оставаха ми само пет дни, до изтичане на молбата ми за напускане. Не си харесвах работата. Кой си я харесва? Ниско заплащане, не ти признават извънредния труд, карат те да работиш в събота, режат те от отпуските и отгоре на всичкото работиш на връх Нова Година, защото винаги има хора в нужда... За разлика от работата си, аз обичах колегите си. Невероятни хора, изпълнени с енергия и готовност да помогнат навсякъде и по всяко време. Рядко можеш да видиш такъв екип. Бяхме пет човека в офиса - Георги, Огнян, Николай (аз), Анелия и Полина. Точно се бяхме върнали от обедна почивка и чакахме в коридора да стане един следобед, за да се върнем по работните си места. И тогава се появи Тя! Носеше шепа документи в ръцете си. Вероятно беше кандидат за моето място. Пристъпи към канцеларията на отдел \"Личен Състав\", но тя беше заключена. Те също бяха в обедна почивка. Тогава тя приседна на радиатора зад себе си и се втренчи с приведен поглед в бездната пред нея. Сякаш света и беше безразличен и нищо не я интересуваше.
– Жоро, отивам за кафе. Ти искаш ли? - попитах аз.
– Да.Кафе-машината се намираше пред входа на сградата и това ми даде възможност да я разгледам цели два пъти! Тръгнах по коридора, с една единствена цел! Тя беше с дълга пусната черна коса, леко разрошена. С маслинено черно очи, които издаваха тъга. Притискаше устните си, сякаш искаше да промълви нещо, но се възпираше.\"Боже, - казах си аз. - та аз те познавам!\". Продължих по коридора и излязох от сградата. Тогава започнах да се питам: \"От къде те познавам?\". Не успях да намеря отговор на този въпрос и след около пет минути лутане се върнах обратно при колегите си.- Къде ми е кафето? - попита Жоро. Мисли, мисли!!!- Шефа ме извика, да му бутна колата, че не иска да запали и направо забравих за кафето...– А познай сега къде ще ходиш пак!– Е-е-е, стига де. Не ми се разкарва пак...–Ти го предложи, така че не ми се отмятай!– Добре де... - погледнах го с недоволство, макар че сърцето ми щеше да избухне от радост, че ще я видя не още веднъж, а цели два пъти!!!Със всеки следващ път, минавайки покрай нея ставах все по-сигурен, че я познавам. Но отговорът на въпроса от къде ми ставаше все по-неясен. Така и не събрах смелост да я заговоря. Стори ми се някак си враждебна. Не исках да стана за смях пред колегите си, затова я подминах и този път. Най-накрая донесох въпросните кафета, но беше станало време да заемаме работните си места, а там не е позволено да се внася друго освен вода, защото се работи с документация, която лесно може да бъде залята от въпросните напитки. Изпихме ги почти на екс и влязохме. Знаех, че щом носи документи, значи вече ѝ предстои назначение. Затова просто зачаках. Деня си отмина. Предположих, че ще дойде на следващия ден. Нали все пак оставаха четири дни и трябваше да ѝ предам моите знания. Сутринта отново я нямаше. Отидох до личен състав и почуках на вратата:– Влез!– Ани, какво става с моя заместник? Остават няколко дни, а аз трябва да предам занаята. Няма да успея само за 2-3 дни!– Шефа каза, че за сега няма да ти търси заместник. Иска да види как се оправят колегите ти без теб и чак тогава, ако е нужно. Криза е, знаеш...– Ами това момиче, което дойде вчера?–Тя ще бъде \"търговски представител\".Бях потресен. Съкрушен. Знаех, че търговските представители не идват при нас. Докато ние излизахме след работа да пием по едно за сплотяване на колектива. Те бяха единаци. Не ги интересуваше друго, освен да си обходят района и да си отидат удома.–Ясно. Да знаеш, че прави грешка! Натоварва хората прекалено много и накрая това ще се отрази на неговия джоб, когато вече не могат да смогват!Тръшнах вратата след себе си и се върнах на работното си място. До края на деня работата не ми вървеше. Не ми се говореше с никого по какъвто и да е повод. Единственото, за което мислех беше пропуснатият шанс да се запозная с нея. Едва ли щях да имам втори такъв, особено след като ми оставаха броени дни до края. Тази мисъл ме убиваше бавно. Най-накрая стана шест часа и започнахме да се приготвяме за отлитане. Огнян се приближи към мен и каза:– Знаеш ли, че имаме нова колежка.– Знам! - нервно отговорих и го погледнах враждебно.– А знаеш ли, че се нави да излезе с нас довечера?– Е, тя нали е от \"големите\"? Как я накара?– Сутринта я засякох отпред и се запознахме. Поговорихме малко, докато стане време за работа и ми се стори готина. Затова просто ѝ подхвърлих, че излизаме вечер и така...– Просто така?! - изведнъж, този товар, който носих цели два дни падна от плещите ми. Най-накрая щях да я видя лице в лице!–Еми да, попита дали може да дойде с нас и аз и казах, че всеки е добре дошъл. Стига да иска...– И тя какво?– Попита къде и кога. Ще ни чака отпред и ще върви с нас.Невероятно! Огнян, който не се хвалеше с особена сръчност, но пък за сметка на това имаше голямо сърце се превърна в моя герой на деня. Беше направил това, което аз не можах. А и не съм сигурен, че бих могъл да го направя, ако можех да върна времето назад, за да опитам отново!– Казва се Деница между другото.Странно име. Не го бях чувал, но звучи страхотно! Натиснах се да изляза пръв през вратата на офиса и с големи крачки тръгнах към изхода.– За къде си се разбързал? - се провикна с насмешка Жоро.Усетих се, че сглупявам и се спрях.– Нещо се замислих... Изчаках останалите и продължихме заедно. Излязохме през входната врата и тогава я видях. Пишеше SMS на някаква стара Нокия с удивителна скорост и когато извърна поглед към нас продължи да го пише без дори да забави. Не бях виждал такова нещо до сега, но много ме впечатли. Насъбрахме се покрай нея и изчакахме да приключи.– Много се забавихте. - рече тя накрая.Огнян си погледна часовника:– Как да сме се забавили, като е шест и седем?– Нали каза в шест? - усети се присмешка в гласът ѝ. Явно се будалкаше с нас.
– Приятно ми е, Николай! - побързах да изрека с нетърпение и подадох ръка.– Деница, приятно ми е. - изрече малко небрежно, но забелязах леката ѝ усмивка, докато говореше.Последователно се запозна с Жоро и двете ни колежки Анелия и Полина.– Къде ще ходим? - попита тя.– Как къде? „При Данчо“. - каза Анелия.На пръв поглед обикновено име, това заведение с нищо не издаваше, че е по-различно от някоя квартална кръчма. И може би точно това смути Деница, но не каза нищо. Пътят до там беше около петнадесет минути пеша. За това време успях да разбера, че живее сама и няма какво да прави, когато се прибере по-рано. Беше се разделила с приятеля си преди няколко месеца и все още го изживяваше много тежко и може би още дълго щеше да бъде така. Да се присъедини към нас беше нещо, като да се отдели от тъгата. Да не мисли за това, поне за известно време. Сякаш съдбата се намесваше. Сякаш искаше да се запознаем нарочно. Най-накрая доближихме въпросното заведение. На входната врата висеше леко наклонена табела с надпис „При Данчо“. Отвън имаше седем маси, една от които двойна. Приличаше на най-обикновено кафене. А времето за кафе отдавна беше отминало. Деница инстинктивно се насочи към двойната маса, като мислеше, че ще сме отвън в това чудесно време.– Не там! Влизаме вътре. – отсече рязко Полина.Тя беше с дълга черна коса, вързана на опашка. Очите и бяха черни и винаги леко присвити, сякаш имаше азиатска жилка в себе си. Макар да изглеждаше строга, тя беше добър човек, когато я опознаеш. Стига да не беше сред враговете ѝ. Тогава беше истинско страшилище. Можеше да те изпепели само с поглед!Гледайки отвън и съдейки по името нямаше как да предположиш какво се крие отвътре. Това беше бар. Но не какъв да е бар. Това беше барът мечта! Покрай стените имаше сепарета. Масите бяха от първокачествена дървесина. На всяка от тях беше нарисувана известна картина и за да се запази това изкуство те бяха покрити с дебел стъклен плот. Те бяха обградени от фотьойли, от естествена кожа, с различен цвят във всяко сепаре. Заедно образуваха цветовете на дъгата. А в центъра беше най-доброто. Масите бяха обградени от кресла, достойни само за един крал. На тях винаги имаше табелки с надпис „Служебно“. Никога не бях виждал някой да сяда на тя. Имаше 4 сепарета от лявата страна на заведението и 3 от дясната. На празното място имаше пиано. Право срещу входа беше разположен самият бар, а над него имаше огромен плазмен телевизор. Не знам защо нещо толкова красиво отвътре имаше толкова отблъскващ външен вид. Носеха се слухове, че късно вечер това място се превръща в свърталище на босовете от подземния свят, и затова не трябва да бие на очи. Собственика дори не се казваше Данчо, а Явор. Винаги отклоняваше темата, когато любопитстваме около въпросния Данчо. Човек на средна възраст, висок, слаботелесен, със сухо лице и сини очи. Беше винаги усмихнат и в добро настроение. Насочихме се към обичайното ни място. Първия цвят на дъгата – червеното, точно от ляво на бара и се настанихме там. На масата имаше табела „Резервирано“, естествено за нас. Всеки ден бяхме там. Сякаш случайно, но нарочно, моето място се падна точно срещу нейното. Не след дълго се приближи една от сервитьорките и попита:- Обичайното ли?Оги взе табелката и я подаде.– Да.– Значи три „наливни“ и две „маргарити“. А за младата дама? – погледна към Деница.– И за мен бира. – побърза да отговори.– Добре. Очаквах да поръча коктейл, като Анелия и Полина. Нещо присъщо за повечето жени, но тя направи неочакваното. Поръча като мъжете. Знаех, че е различна. Че не е като другите жени още от момента, в който я видях за първи път предишния ден. Все още имах онова усещане, че я познавам и все още не можех да разбера от къде.– Мисля, че те познавам от някъде. – най-накрая го изплюх.– Възможно е, аз ходя на много места. Възможно е да си ме виждал някъде. За известно време работих в мола. Продавах дрехи в едно от магазинчетата на втория етаж.– Напълно възможно. Преди по-малко от два месеца бях там точно, за да огледам дрехите.– Значи не е от там.– Как така?– Аз напуснах преди три месеца. Няма как да е от там.– Къде другаде си била?– Преди около година се преместих в града. Преди това работих в Панагюрище. Ако си ходил там?– Не съм бил там.– Понякога се разхождам по центъра. Ако, не си ме видял там, значи...–Там е. Там съм те виждал. Няма къде другаде! – прекъснах я.Не исках да досаждам повече. Знаех, че не е от там. Та аз рядко ходя на центъра. Какво да правя там? Наредени магазинчета едно до друго. Най-омразно ми е да обикалям магазини. Познавах я. Бях напълно сигурен в това. Бях чувал гласът ѝ и преди. Все още висеше този ясен въпрос с неясен отговор.-Значи все пак се познаваме. – усмихна се леко.-Вижте как сме се подредили само. – изрече Огнян – Трима мъже и три жени. Аз си избирам Анелия, за Жоро избирам Полина, а на теб – замисли се сякаш имаше избор... – Деница.– Стига бе. – пресякох го. – Такива работи не се говорят. Притесних се. Без да обелвам дума за каквото и да било той знаеше, че се интересувам от нея. Стана ми неудобно и започнах да я отбягвам с поглед. Толкова очевидно ли беше?Изведнъж Оги скочи и се засили към бара. Каза нещо на Явор, който също беше и нашия барман. След това се отправи към пияното. Отдавна не беше го правил. Музиката спря. Всички се втренчиха в него и зачакаха. Направи лека разгрявка с произволни ноти. Няма нужда да описвам колко фалшиво звучеше. Част от гостите на заведението извърнаха обратно глава към своите събеседници и се опитаха да игнорират ужасните звуци. След около минута настана гробна тишина. С плавни движения започна да натиска клавишите. Тогава чухме истинска музика за първи път от доста време. Музика, която можеше да излезе само от пръстите на човек с дарба. Не му трябваше съпровод. Той сам си беше оркестър. Всеки друг инструмент би развалил музикалната обстановка, вместо да я допълни. Имаше хора, които излязоха от сепаретата си, за да видят местния талант. Това беше момента, в който можех да я гледам в очите колкото си желая, без никой да забележи. Въобще не се замислих и го направих. Тези очи, тези коси, това лице и тези устни. Сякаш винаги са били пред мен. В този момент имах чувството, че съм я познавал цяла вечност, но по стечение на обстоятелствата, всеки е тръгнал по своя път и сме се забравили взаимно. Но как е възможно? Не ми даваше мира.Оги приключи с изпълнението си. Изправи се на крака и се обърна към публиката си. Макар и да нямаше повече от тридесет човека, се чуха бурни ръкопляскания и възгласи на „Браво!“ и „Още!“. Той се поклони към персонала на бара, който му се падаше от дясната страна. След това се поклони към нашето местенце и накрая се поклони към останалата част от присъстващите. След което се отправи обратно към нас и зае мястото си. Поръчката ни се бавеше, но това определено беше породено от факта, че никой не желаеше да изпусне изпълнението, дори и персонала. Най-накрая напитките пристигнаха. Докато Анелия и Полина се отделиха да си говорят по женски, Деница се присламчи към нас. Първо разговаряхме за политика. После разговаряхме за коли. Най-накрая разговаряхме за спорт. Тя обичаше футбола. Следеше го редовно и играеше „Еврофутбол“. Имаше странна теория за това кой отбор има по-голям шанс да спечели даден двубой, която нямаше нищо общо с играта.– Знам кой ще спечели преди да започне мача.– Как така. – недоверчиво попита Жоро.– Забелязала съм, че който отбор носи екип на „Адидас“ ще спечели винаги.– Да бе, да!– Няма логика. – присъединих се и аз към спора, който се очертаваше.– Единствено не мога да позная кой ще спечели, ако и двата отбора носят екипи на „Адидас“, или никой от двата не ги носи. Ако не ми вярвате, утре и без това финала на шампионската лига. Ще го гледаме и ще видите!– От тук ще ни е малко трудно да го гледаме. – добавих с насмешка.– Някой ще проверява резултата от време на време и готово!– Ами, ако се провалят? – попита Жоро.– Няма. – отговори равнодушно Деница. Беше толкова сигурна в думите си, че никой не посмя да спори повече по този въпрос. Остана да видим какво щеше да се случи на следващия ден. Продължихме разговора още известно време, когато Жоро си погледна часовника. Беше станало девет и петнадесет.– Трябва да се прибирам, иначе жената ще ме бие.– Толкова рано ли бе? – попитах, макар че беше направил изключение да остане до по-късно. Обикновено стоеше до осем и половина.– Няма начин. Един ден и ти ще видиш какво е.Засмя се гръмогласно, докато се изправяше. Извади портфейла си и остави пет лева за двете бири, които беше изпил. Винаги оставяхме бакшиш. Понякога по-голям, понякога по-малък.– Желая ви приятна вечер! Ще се видим утре. Пожелахме му лека вечер, а ние продължихме да разговаряме. Не след дълго се чу звън на телефон. Беше на Огнян. Бяха родителите му. Притесняваха се за пореден път, че закъснява. Той беше на деветнадесет години, но техните не осъзнаваха, че вече сам може да се грижи за себе си. Той също изкара пари, за да си плати сметката и рече:– Вие двете оставате ли?– И ние тръгваме. – Отговори Полина. Те живееха в една посока и вечер си ходеха заедно. Не се притесняваха да остават до по-докъсно, когато имат компанията на млад мъж до себе си. Той им беше като бодигард. Двете дами също се разплатиха.– Лека вечер!– Чао!– Утре ще се видим! Останахме само аз и Деница, но разговорът сякаш секна. Започнах да се притеснявам. Макар да исках да се случи, ми беше адски неудобно да останем сами. Имаше безброй теми, на които да я заговоря, но не можех да го направя. Погледнах си часовника, без дори да видя колко е часът.– Мисля, че е време и ние да тръгваме.– И аз това щях да кажа. Става късно, а утре сме на работа. Направих жест към сервитьорката. След около минута дойде и си оправихме сметките. Излязохме отвън и я попитах.– Ти накъде си?– Около километър надолу по улицата.– Наистина? И аз съм натам. Макар, че живеех на не повече от петстотин метра от бара в другата посока, нямах никакво намерение да се прибирам направо удома. Щях да я изпратя и да се върна обратно.– Къде точно?– Може би три, или четири километра нататък. – поне не я излъгах за разстоянието, което щях да измина.– И ще ходиш пеша?– Аз обичам да ходя пеша.– Странна птица!– Защо?– Малко хора ходят пеша на такива разстояния.– Не искам да съм като другите! Тръгнахме надолу по улицата, но нещо не беше наред. Нито тя, нито аз смеехме да кажем каквото и да било. Появи се онова, същото чувство на неловкост, както когато останахме сами в бара преди малко. Трябваше да действам бързо!– Защо се премести в Пловдив?– Защото исках да уча.– Ти учиш?– Да.– Къде?– Задочно в Пловдивския Университет.– Не може да бъде!– Какво?– Аз уча в Техническия.– Близо са едно до друго.– Може да се виждаме в района от време на време.– Може. – каза тя. Изпратих я до кооперацията, в която живее. Изчаках я да отключи входната врата и макар да знаех отговора я попитах:– Утре ще дойдеш, нали?– Е, нали се разбрахме да гледаме мача? Как няма да дойда?– Добре. Само да се отметнеш! – казах, заплашително. Тя се усмихна и каза:– Лека нощ!– Лека нощ! – отговорих. След което затвори вратата след себе си. Аз продължих надолу по улицата, сякаш наистина живея в тази посока и свих в първата пресечка, за да се върна обратно. Това беше невероятен ден. Най-лошия работен ден в живота ми и същевременно най-щастливата вечер в живота ми! Усещането беше страхотно. Докато вървях по заобиколните улички до дома си мислех за най-важното. Никога не сме имали възможност да се срещнем, но въпреки това тя беше в сърцето ми от момента, в който я зърнах. Това усещане на абсолютна сигурност се усилваше все повече и повече с всяка изминала минута. Сега вече се надигаше друг въпрос. След, като не сме се срещали, от къде те познавам? Дали от предишен живот, или съм те сънувал? Вчера ме измъчваше един въпрос. Днес - друг. И все беше свързан с нея. Тези размисли не ми даваха мира. Прибрах се удома, вечерях нещо набързо и си легнах. Цяла нощ се въртях и не можех да спя. Виждах само нея, като затворя очи. Виждах въпросите изписани с букви. Сърцето ми туптеше толкова бурно, че усещах как леглото се люлееше. Сякаш имаше земетресение. Часовете минаваха бавно, а мислите бързо. Едва, към пет сутринта успях да заспя, но за кратко.Станах в шест. Вече беше сряда. Оставаха три дни до изтичане на молбата ми. Внезапно ми се прииска да не я бях пускал. Започнах да съжалявам. Но каквото и да ставаше, това беше еднопосочен билет. Странното беше, че не изпитвах никаква умора. Сякаш бях спал, като бебе цяла вечер. Имах някакъв необясним прилив на енергия. Приготвих се за работа както обикновено и изведнъж осъзнах, че е едва шест и половина. Ако тръгна веднага ще вися отпред, докато стане осем. Почудих се какво да правя един час и си пуснах телевизора. Започваше някакъв сутрешен блок. Разбрах само толкова. Не можех да чуя какво говорят водещите. Чудех се единствено защо стоя удома. Изтърпях не повече от пет минути и го спрях. Обух си обувките и тръгнах към офиса. Сега мислех за това, че ако отида по-рано, може да ми се отдаде възможност да я видя преди да започне работния ден. Щом Огнян беше успял да го направи, значи и аз трябва да мога! Макар, че те започваха работа половин час след нас, те свършваха или с нас, или преди нас. Причината бе, че те нямат обедна почивка, тъй като постоянно са на път и почиват където сварят, и то ако имат време. Често се оплакваха, че не са успели да хапнат нещо цял ден.Вървях забързано и с големи крачки. Сякаш някой ме гонеше. Знаех, че при нормално ходене ще стигна за не повече от двадесет минути, но въпреки това не можех да забавя темпото. Пристигнах в седем без десет. Взех си кафе от машината. Поне тя работеше денонощно. Седнах на стълбите пред входа и зачаках. А сега какво? Изпих си кафето и погледнах часовника си. Седем без пет! Ужас!!! Взех си още едно кафе, но този път нарочно не го пиех. Само го бърках и го гледах. Правех се, че отпивам от време на време за случайните минувачи, за да ме не помислят за луд. Ако преди малко ми се струваше, че времето минава бавно. Сега вече то беше спряло. Минутите се бяха превърнали в часове. Тропах нервно ту с единия, ту с другия крак по земята. Най-накрая се появи Огнян. Беше станало осем без двадесет и пет.– Луд ли си? Какво правиш толкова рано тука?– По погрешка тръгнах един час по-рано и сега вися като парцал. Оги се засмя бурно и едвам успя да попита:– Ама ти верно ли си тука от четиесет минути? Олеле-мале. – и продължи да се смее СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!!!
Започнах го в понеделник вечерта и трябваше да бъде обикновен разказ, а не нещо толкова мащабно. Никога не съм писал друго освен слаба поезия. Увлякох се, но ми харесва да пиша. Общо взето не съм му отделил повече от 7-8 часа, тъй като ходя на работа през деня. Всякакъв вид критика е добре дошла!