След адската жега, най-после заваля! Нощта
замириса на жадно лято. Замириса на озон, на земя, на презряла ръж и току-що изсушено сено. Светулките вече ги няма, но затова пък
розовия аромат от градината ми пълни душата.
А жасмина!... Боже, какъв вълшебен мирис!...
Тук, в \"далнината\" както я наричат моите колибари в планината,
май няма щурчета. Пеят ни след жътва едни
много красиви, ефирни, зелено - прозрачни
пеперудо - буболечки!? Не знам що за творения са, но докарват разкоша на щурчовата песен. Вдъхват спокойствие и романтика. Нежните им трели отпускат и сърцето, и душата...
И докато пиша, дъждът утихна. Няма гърмотевици, няма мълнии и страшни светкавици. Успокоява се нощта, май вече задрямва...
И моите клепачи натежават, а не ми се прибира вътре, камо ли в леглото. Защо нощта
така ме мами навън? Каква магия има в нея?
Самота? Тишина? Даа... Покоя, който носи на душата ми, отдалечавайки ме от все по - голямата грозота на бъдещия ден! Само това ще е... Няма друга причина!...
А сега вятъра се събуди... Сънен е и ленив, защото мина много несериозно през клоните на Горчовата липа, и събори само няколко заспали по листата капки... И май пак отиде да спи!!! Ами да! Почти зазорява, кой луд будува по това
време? Аз! Ноо... отивам да лягам, преди Слънчо да ме е намерил в градината... Лека нощ! А на Слънчо - добро утро!