Усещаш ли? Този мирис на пролетни цветя, мокър асфалт, красива сутрин…Усещаш ли как всичко се разтваря за нов живот и как ти живееш своя – стария? Не усещаш ли промяна? Не…
Аз пък виждам – виждам прекрасните улици, по които с теб вървим, задавайки си такива сложни житейски въпроси, че не можем да им отговорим. Виждам как се усмихваш тъжно, но и красиво. Ти си запазил своя неподправен и свеж чар, но в теб нещо се е пречупило и ето, да, аз го виждам.
Защо стоим на средата на улицата? Не е ли опасно? Мислех, че се страхувам от сблъсъци, но ето, че с теб е толкова безстрашно. Недей си отива. Постой още така. Никой не обича да бъде оставен насред нищото.
Кажи нещо…Може да е за времето, може да е за хората, може да е за съвсем различни светове. Може да си измислиш. Нали хората така правят, когато няма за какво да говорят – или мълчат, или си измислят. Ти как мислиш? Да, разбирам – звукът на мотора е по-впечатляваща тема. Я, виж и чуй птицата – не те ли гъделичка този звук. Не я чу… Изпусна я. Струва ми се познато това твое непрекъснато недоглеждане. Ти така не видя, че съм до теб, когато трябва и не трябва. Не видя, когато те погледнах по онзи особен начин. Така не видя и усмивката ми, смеха ми или надеждата ми. Но нищо, не ти се сърдя, има си термин – късогледство. Спокойно, пак ще остана до теб.
Забеляза ли как те наблюдава онова момиче, което току-що пресече пътя ни? Да…Красива е нали. Колко се различавам от нея. Толкова ме заслепява, че и себе си не мога да открия сред този блясък. Но ти не говориш. Гледам и сърцето ти е спряло, а умът ти на място ли е? Пак не ме чу. За глухотата ти не намирам термин.
Цъфнал бадем, но колко трудно се вижда, окичен от всички тези мартеници. Смешно е – сякаш е единственият бадем в целия град. Как горчиво иронично прозвуча това в съзнанието ми. А какво ако е неповторим? Ти своята мартеница няма ли да закачиш. О, да забравих – ти не носиш такава. Аз ще почакам търпеливо и ще окича някое друго дърво с моята – иска ми се да бъде единствена там.
Високи сгради покрай нас нали. Жестоко е – пречат на слънчевите лъчи да огреят напоената улица. Каква влага… Чак те задушава отвътре и застила с тежко одеяло всички чувства. А градината на тази жена как ще преживее без слънце, без топла утеха. Струва ми се ти си при облаците или на покрива на някоя от сградите, но не си тук. Дали е защото отдавна с теб вървим по успоредни улици, без да се засичаме. Не мислиш ли? Толкова логично и на място използваме математиката. Какво – ти се усмихна, започва да не ти става навик…
Денят преполови – ето, преполовихме го заедно. Ставаш по-ведър, това ме прави щастлива. Нека вървим още, мисля не би ми отказал, има какво да ти дам. Хвана ме за ръка?! Май наистина имаш нужда от моята подкрепа. Ще я държа – обещавам. Но нека сега разгледаме тези клоуни на центъра.
До един си приличат, но не са от смешните, нито от тъжните; те са обикновени, изрисувани клоуни, които само ще ти загубят времето. Хайде, не отивай при тях като капризно дете. Постой и погледай отстрани и ще видиш, че не си заслужава дори да приближаваш до тях. Не, не ги съди, вероятно всеки си има своята стара история. Пак усмивка – сега какво смешно казах? Не… Това е момичето.
Забил си поглед в нея, виждам, но моля те – нека повървим още, светът е толкова голям, отдели ми част от него. Защо стоиш така. Не е заради детето, което гони своята топка, нито пък заради красивия площад, златния залез над реката или прекрасното небе над теб. Не е заради мен…Заради момичето е, но защо тогава чакаш тук и не тръгваш към нея? Силен си, знам го. Затова сега можеш да си тръгнеш. Не се тревожи, всички си тръгват, когато се чувстват силни… Но и всички се връщат, когато силата им изчезне…
Вечер е. Не те виждам. Вероятно, защото е тъмно… или просто ти вече си при момичето. Аз ще повървя, ще се върна по днешния ни път до онзи бадем…Каква следа остави в мен едно обикновено градско дърво. Ще остана там и ще те чакам, защото ще се върнеш. Надявам се запомни пътя. А ако не си – повикай ме, аз ще дойда. И тогава може пак да мълчим… или да си измисляме. Нали така правят хората, когато няма какво да си кажат?...