Беше станало осем без двайсет и пет.

– Луд ли си? Какво правиш толкова рано тука?

– По погрешка тръгнах един час по-рано и сега вися като парцал.

            Оги се засмя бурно и едвам успя да попита:

– Ама ти верно ли си тука от четирисет минути? Олеле-мале. – и продължи да се смее.

– Какво се смееш!

– Не мога да спра.

– Ще те фрасна и ще ти мине да знаеш...

            Подейства на момента. След като се успокои той също си взе кафе, а след това седна до мен на стълбите.

– До кога стояхте снощи?

– Тръгнахме си след вас.

– Поне вие можехте да останете до по-докъсно.

– Ти си сърцето на компанията. Като си тръгнахте, взехте и настроението с вас. – казах му на шега, но това беше и самата истина.

– Да бе, да. Толкова ли не можахте да си кажете и една приказка?

– Не можахме.

– Ама си и ти! – отново започна да се смее, но този път ми беше на прицел и го сръчках през корема. – Какво правиш? Ще си разлея кафето заради теб.

– Сам си го просиш. – засмях се и аз.

            След малко се появи и Жоро.

– Вече сте се събрали гледам. Мен ли чакате?

– Естествено. – отговорих.

– Само в мечтите ти. – каза Огнян.

– Хайде едно добро утро от мен тогава. – каза Жоро.

– Добро утро. – отвърна Огнян.

– Добро. – допълних и аз.

– Питай го от кога седи тука. – посочи ме с пръст Огнян.

– От колко? – попита Жоро.

– От седем без десет. – отговорих старателно, сякаш нищо не е станало.

– И защо толкова рано?

– Помислих, че е седем и половина, а то било шест и половина.

– И на мен ми се е случвало.

            Засмя се за кратко, след което и той пристъпи към автомата за кафе, след което се присъедини към нас. През това време дойде и шефа. Караше предпоследен модел на Мерцедес „Е“ класа. Чувал съм, че на запад началниците не карат по-различни автомобили от работниците си. Най-малкото, за да не накърняват самочувствието на персонала. Създавало се повече доверие между тях, когато се чувстват като равни. Определено имаше голяма истина в тези думи. Имах чувството, че аз съм му купил този автомобил със собствения си труд, а той ми се отблагодарява с мизерна заплата и лошо отношение. Но в България ако не караш скъп автомобил, значи си никой. Или поне такава беше нагласата. Или просто искаха да се фукат. Не знам. Но това ми се струваше абсолютно грешно.

            Макар в двора на фирмата да имаше паркинг за около трийсет коли, само той и синовете му имаха право да паркират там. Работниците, които идваха с автомобили трябваше да паркират извън района, където намерят свободно място, рискувайки по всяко време да бъдат наградени с фиш за неправилно паркиране. Шефа беше уникален, но не в добрия смисъл на думата.

            Слезе от автомобила си и се насочи към нас. Беше висок не повече от метър и седемдесет, на около петдесет и пет години, с плешиво теме, мазна усмивка и слънчеви очила, които биха били модерни през осемдесетте, но не и днес. Брадясал както винаги. В дясната си ръка носеше шапка с козирка, която сложи, докато ни наближаваше.

– Какво сте накацали като кокошки на стълбите? Я ставайте веднага! – се провика началнически.

            Естествено ние се изправихме и отстъпихме няколко крачки настрани. Той се приближи към входната врата и отключи, след което погледна към нас, сякаш ни приканваше да тръгнем с него и едва ли не да започнем работа по-рано. Никой не му обърна внимание и той продължи навътре.

            Сякаш се бяха наговорили, двамата му сина Пламен и Лазар пристигнаха едновременно. Те също караха „Е“ класи, но по-стари модели, които паркираха до колата на баща си. Предполагам това някога бяха старите возила на шефа. Не мога да бъда сигурен, защото не работих толкова дълго там, а и никога не съм се интересувал.

Пламен беше нисък и дебел. Липсваше му интелект, но за сметка на това беше много хитър. Беше станал майстор в изкуството да прецаква хората. Лазар беше висок и мускулест. Твърдеше, че хобито му е да бъде боксьор. И може би беше така, защото понякога идваше леко насинен. За разлика от Пламен, той беше разсъдлив, вежлив и съвестен. Пълна противоположност на баща си и брат си. Сякаш беше осиновен. Двамата се погледнаха и се поздравиха с поглед, след което с бавни крачки минаха покрай нас без да кажат и дума.

            Появиха се Анелия и Полина:

– Добро утро! – каза Анелия, а след нея и Полина.

            Беше станало осем без пет и трябваше да влизаме в сградата. Нямаше и помен от Деница.

– Май стана време, а? – погледна си часовника Жоро.

– Вие вървете. Аз идвам след малко. – казах аз.

            Те влязоха, а аз останах още няколко минути. Колкото и да се надявах, тя не не появи. Стана осем без една и хукнах навътре. Шефа нямаше да ти се скара, ако поработиш няколко минути извънредно, но определено щеше да те смъмри ако закъснееш. Имаше инсталирани видео камери навсякъде и единствената му цел в живота, докато е на работа беше да ги наблюдава.

            За разлика от вчерашния ден. Днес работата ми вървеше. Усещах с каква лекота и почти без усилия върша всичко. Сякаш не бях на себе си. Мислех за нея през цялото време и същевременно вършех всичко останало. По едно време някой ме удари през рамото.

– Ти не чуваш ли като ти говоря? – беше Жоро.

– Сега ли?

– От пет минути ти викам, че шефа се обади да му занесеш някакъв договор.

            Ужас! Бях го забравил! Трябваше да го занеса в десет, а сега беше единайсет и половина. Грабнах го и хукнах към офиса на началника. Стигнах задъхан и почуках на вратата.

– Да!

– Направо забравих за договора. Нали не е станал проблем?

– Не. Ако имаше нещо, щях да се обадя по-рано. А ти така като тичаш, ще вземеш да се убиеш някъде. Гледай да не го направиш преди Събота. – усмихна се отново с тази мазна усмивка.

– Ако няма нещо друго... ще тръгвам.

– Чакай малко. Нещо много весел ми се виждаш днеска. Да нямаш рожден ден и да не казваш?

– Не. Просто ми е такова настроението.

– Ако можеше всеки ден да е така, нямаше да те пусна.

            Говори си! Сякаш някой ти вярва. Чуваме празни обещания за по-добри условия и по-големи заплати  всеки ден. Ти си карай мерцедесите, а ние ще ти вярваме...

– Може би точно това, че се махам ме радва. – просто исках да го издразня.

            Усмивката му истина и ме погледна злобно, затова пък аз се ухилих до уши и тръшнах вратата след себе си. Върнах се в офиса, но вече беше станало време за обяд.

– Какво правиш? – попита Анелия.

            Едва сега забелязах, че си е пуснала русите коси, които в комбинация на тези големи сини очи биха пленили всяко мъжко сърце, стига да го пожелае. Но не и моето. Поне, не и след като видях Деница.

– Как така „Какво правиш“?

– Време е за обяд, а ти започваш да ми пишеш някакви документи.

            Грабна ме за фланелката и започна да ме дърпа навън.

– Добре де, ставам!

            Пусна ме, но докато ставах от стола усетих как прекара пръсти леко по гърба ми. Направих се, че не съм усетил нищо и се отправих към изхода, където ме чакаха останалите. Тръгнахме към обичайното място за обяд - закусвалнята, която се намираше в съседната сграда. Усетих, че нещо не беше наред. Обикновено Анелия и Полина са винаги една до друга, но този път бяха разделени. Анелия беше застанала от дясната ми страна. Нещо се случваше. Забавих крачка и си бръкнах в джоба, за да извадя телефона си, сякаш исках да видя нещо. След това догоних останалите и застанах най-вляво. Влязохме в закусвалнята и се наредихме на опашката. Нарочно се наредих последен на опашката. Анелия отиде уж до тоалетната, но излезе почти веднага и се нареди зад мен. Обикновено си поръчвах пилешка супа, но този път реших да разнообразя. Просто исках нещо различно. Стига с това еднообразие! Поръчах си кренвирши с кашкавал и шопска салата. Тя поръча същото. Ужас! Започнах да се усещам какво става, но си траех. Настанихме се на една от двойните маси. Седнах срещу Полина,като от дясно ми беше Огнян, а Жоро седеше на късата част на масата – мое ляво. Нямаше начин тя да седне близо до мен. Тогава Полина си премести приборите. Невероятно... и тя беше в играта. Бяха се наговорили. Защо изведнъж прояви интерес към мен? Вероятно беше забелязала нещо предната вечер. Нещо, което не мислех, че е толкова очевидно, но явно всички бяха забелязали. Тя беше решила да действа. Беше забелязала заплаха в лицето на Деница. Но защо сега? Вече беше късно. Странни същества са жените! Цял живот могат да чакат принца да направи крачка към тях, но се втурват към него, едва когато се появи друга принцеса. Каквото и да направи нямаше как да промени това, което вече се беше случило. Ако беше дала какъвто и да е признак преди това, можеше и да има някакъв шанс. Вече не. Знаех, че съдбата ми е преплетена с Деница от момента, в който я зърнах. Нямаше нищо на този свят, което да ме убеди в обратното! Задаваше ми някакви странни въпроси, на които отговарях кратко, ясно и точно, по начин, по който не можеше да продължи темата. Накрая аз се обърнах към всички с въпрос по тема, на която тя беше невежа и нямаше как да отговори, или поне на това се надявах.

– Според вас кой ще спечели довечера? Милан или Барселона?

– Милан – отговори бързо.

– Защо мислиш така?

– Не знам, просто мисля, че ще спечелят.

– Други? Може да направим нещо като приятелски залог. Който загуби плаща сметката довечера. Аз съм за Барселона!

            Нарочно на опаки на нейния отговор, макар че бях на нейното мнение, а още повече, че ненавиждах Барселона. Отбор, който бе подкрепян от съдиите не еднократно. В интернет беше пълно с видео клипове на играчи на Барселона, достойни за „Оскар“ за актьорско майсторство. Както и абсурдни отсъждания на съдиите, които и двете страни недоумяваха.
– Съгласен! Аз съм за Барселона също. – каза Огнян.

– Милан – добави Жоро.

– Барселона – присъедини се Полина.

– Значи е решено. Който загуби плаща сметката довечера. Без отмятания!

            Всички се съгласиха на тези условия. Довършихме обяда си и се върнахме пред офиса, където си допихме обедните кафета, преди да се върнем на работа. Времето продължи да минава така бързо и неусетно настъпи края на работния ден. Приготвихме си нещата набързо и напуснахме офиса. Този път не бързах. Вървяхме в група както винаги и излязохме заедно през входната врата. Деница беше отпред и ни чакаше. Сърцето ми се разтуптя бурно. Щеше да се пръсне, но останах хладнокръвен.

– Здравей. – поздрави я първо Жоро.

– Здрасти. – казах небрежно, но не можех да откъсна очи от нея.

– Как си? – добави Огнян.

            Жените не казаха и дума, но усетих, че Анелия гледаше враждебно към Деница. Единствено се надявах да не развали прекрасната вечер, която се очертаваше. Не исках да предизвиквам съдбата, затова вървях така, че да не съм нито твърде близо до Анелия, нито до Деница. Пристигнахме при Данчо. Влязохме и с учудване забелязахме, че имаше хора на масите в центъра. Не бяхме виждали никой да сяда на тях досега. Помислих си, че въпросните босове са решили да дойдат по рано днес, но въпреки това продължих напред, както и останалите от групата. Стигнахме до обичайното си място и точно щяхме да се настаняваме когато Явор се провика:

– Не! Не там! Това е запазено за други!

– Как така? Нали винаги сме стояли тук. Как така на друг? – с недоумение попита Жоро, изразявайки общото мнение.

            Всички бяхме смутени. Такова нещо никога бях чувал да се беше случвало преди. Да отнемат резервацията на редовни клиенти и то без причина. Ами сега? Къде ще ходим, като останалите сепарета бяха заети? Идеше ми да го хвана за гушата и да го удуша със собствените си ръце. Да ми причинява такова нещо в толкова важен момент! Повече нямаше да стъпя тук, след като ми показват по такъв начин, че не съм желан.

– Днеска ще седите тука! – посочи централните маси.

            Две от тях бяха вече заети, а другите две бяха събрани, за да се образува една по-голяма за шест човека, колкото бяхме и ние.

– Вие сте ми най-редовните клиенти. А и вчерашното шоу много впечатли някои от моите приятели.

– Къде е уловката? – попитах недоверчиво.

– Няма уловка. Финала е един път в годината!

            Нямахме думи, с които да отговорим. Гледахме го с недоумение и не можехме да повярваме, че това се случва. Наистина, като се приближихме към масата забелязах, че на нея имаше табелки с имена. Бяха разположени по същия начин, както седяхме предната вечер. Аз бях срещу Деница! Нямах никаква представа как беше научил нейното име, но и не ме интересуваше. Още по-хубавото беше, че Анелия стоеше между Полина и Огнян, далеч от мен. Настанихме се на креслата. Единствените думи, с които мога да опиша колко удобни бяха са, че ако преди мислех, че са достойни за крале, сега вече мисля че са направени за богове! Не след дълго се приближи сервитьорката и зададе вечния въпрос:

– Обичайното ли?

– Да. – отвърнах.

            След, което погледна към Деница въпросително.

– И за мен. – каза тя.

            Сервитьорката се отдалечи. Часът беше едва шест и половина. До мача оставаха точно три часа. Жоро беше говорил с жена си, че ще закъснее тази вечер. Единствено се притеснявах за Огнян. Ако родителите му отново направеха проблем, щяха да развалят вечерта.

– Огняне, дай си за малко телефона!

– Защо?

– Просто ми го дай за малко!

            Подаде ми телефона си. Направих се, че си играя с него, докато той с недоумение ме гледаше в ръцете. През това време се чудех точно какво да направя с телефона. Да го изключа и да го прибера в джоба си, да му извадя батерията и да му го върна, или да го разбия на парчета в стената. Изправих се и се отправих към бара. Насочих се право към Явор.

– Нали искаш да сме център на вниманието тази вечер?

– Да.

– Ако този телефон стигне до Огнян, центъра ще опустее преди да е започнал мача! Разбираш ли ме?

– Ясно.

– Прави каквото искаш с него, само не искам нито да го чувам, нито да го виждам. Ако трябва утре му го върни!

            Поклати глава в знак, че няма нужда повече да обяснявам каквото и да било.

– Не се притеснявай. Аз поемам от тук нещата.

            Кимнах в знак на разбирателство и се отправих обратно към масата, където Огнян продължаваше да ме следи с поглед. Седнах спокойно на мястото си и се опитах да се държа съвсем нормално, сякаш нищо не се е случило.

– Къде ми е телефона?

– Ще ти го върна след мача.

– Веднага го върни!

– Не е у мен.

– Къде е?

– Успокой се! Ще ти го върна след мача казах.

            Той се изправи и с бързи крачки се отправи към бара. След малко се върна и седна обратно на мястото си. В изражението му се четеше задоволство. Показа ми телефона си. Наистина беше у него! Какво подяволите! Щях да изригна! Станах и се отправих към Явор едва ли не тичайки, след което го засипах с въпроси без да му давам да отговори.

– Какво направи? Нали не трябваше да му го даваш? Искаш да развалиш всичко ли?

            Той не бързаше и да отговаря. Беше напълно спокоен и това ме смути. Беше направил нещо, но не ми казваше.

– Знаех, че след малко ще дойде да си иска телефона, затова му смених SIM картите.

– Той няма ли да се усети?

– Записал си е всички телефонни номера на телефона, а не на картата.

Явор ме изуми тотално. Това беше много хитро. Никога не би ми дошло на ум да погодя такъв номер на някого.

– Няма как да се усети, освен ако не започне да звъни на някой и отсреща да го му кажат, че звъни от друг номер.

– Как ти дойде на ум?

– Научил съм се да предвиждам какво ще се случи в даден момент, само като гледам обстановката. Да виждаш някъде охрана?

– Не.

– А знаеш ли защо?

– Защото не стават инциденти?

– Защото знам, дали даден индивид ще ми прави проблеми още като го видя. Не им давам да правят и крачка на вътре.

– А как ще ги спреш, ако са напористи?

– Виждаш ли го тоя?

            Изкара пистолет изпод тезгяха, но го прикри да не се вижда излишно. Веднага го познах. Това беше небезизвестния „Desert Eagle“! Макар да не стреля с голяма скорост, този пистолет можеше да откъсне нечий крайник, стига да уцели. Това оръжие беше направено, за да убива.

– Достатъчно е само да им го покажа и те сами си тръгват.

– Страшен си да знаеш!

            Този път той ми кимна с глава, след което аз се върнах на мястото си. Погледнах към Оги и направих гримаса в знак на поражение. Не исках да се усети какво е станало. Поръчката ни вече беше на масата.