ЧАСТ I

                Изберете си време. Изберете си днес, утре, вчера, преди десет години или един век. Няма значение. Времето никога не е пречило на героите да се докажат. Тях или ги има, или си ги пожелаваме. Кога пропуснахме покрай себе си факта, че всеки ден някой от нас има възможността да се покаже като такъв…

                Не бе много отдавна, когато тя неизменно вярваше, че светът е покорим като Еверест и морето винаги стига до малко над коляното при малко повече късмет. Когато бе дете никой не оспорваше тази илюзия, но тя винаги виждаше насмешливия поглед на хората, когато говореше за непоколебимите си мечти и неспиращата вяра в добрината. С годините насмешливото изражение се превърна в строго вдигнат пръст и закани, а още по-нататък и в пълно отричане на подобен вид действителност. Сякаш имаше значение дали ще разбият представите й на шест или осемнадесет. И не че успяха да ги разбият…просто тя  престана  да   слуша.

                Момичето не проумяваше в кой момент възрастните спираха да гледат на живота като на такъв и го превръщаха в адска измислица и изричаха всекидневната молитва „не знаеш колко е сложен животът“. Нима наистина всичко бе така невъобразимо трудно, както го описваха често, или просто забравяха да остават на пейката в градината и да слушат със сърцето си. Не бе от момичета неизпитали жестокостите на света или пораженията от израстването, но й не разбираше защо всеки се вглеждаше в тази страна на нещата, а не вдигаше гордо сломената си глава, гледайки с пламнали очи към слънцето. Хората бяха създадени с проблеми... Хората създаваха проблемите.

                Сърцата им не помнеха защо бият, нито пък те самите защо имат сърца. Усмивките им не бяха нищо повече от разтеглени устни, забравили какво е щастие. Погледите им бягаха зареени в пространството, а някои гледаха сърдито напред и се взираха страшно, като че ли се мъчеха да проумеят създалия се мрак. Телата им, облечени в поредните дрехи, бяха голи за живота, изсмукани и безформени. Страшно си (беш)е съществуването им…Хората застрашаваха живота!

                Тя не пожела да ги види така. Избра да гледа нагоре и навътре. Искаше да запази малко светлина, но още по-важното – искаше да я сподели с останалите. Щеше да предизвика смело хората на дуел – сама срещу всички забили умове в измислена и изкуствено създадена реалност. Щом момиче като нея съществуваше, значи скоро щяха да се появят и съмишленици.

                Излезе навън посред бял, но мрачен ден. Излезе в светлосиня рокля на кремави цветя, пуснати естествено чупливи коси и една огромна топла и непреодолима усмивка с вкус на вишни. С чувство за победа и вътрешна сигурност, намерила своето гнездо след  дълго лутане. С горящ поглед, но таящ в себе си нежната нотка на пролет и младост. Излезе с вяра и сърце, което не падаше на колене пред непрестанните непоносими убеждения. С борбен дух, готов да се срещне с жестокия свят… И в миг тя прикова всички погледи, спечели всички симпатии…подкупваше непобедимо сърцата.