Кристално ясна бе зората,

сега кристално ясен е денят

и  някъде наблизо по земята

късчета от спомени летят.

 

По пясъчна пътека златна

едно момиченце върви

и стиска във ръката малка

хартийка, напоена със сълзи.

 

 Момиченцето малко в шепи

събира раковини от мечти.

На всяка тихичко й шепне:

„Върни ми татко, ти, върни!”

 

И смело погледа отмества

щом някоя от раковините мълчи.

Тя вярва, че магия ще подейства,

ако добротата  в  думите личи.

 

Някога научил я така баща й.

Така си спомня тя до днес,

че доброто вечно ще се помни,

покажем ли го ний с финес.

 

Ала слънцето започва да залязва

и все тъй не намерило покой,

момичето на пътя забелязва

захвърлена бутилка от незнайно кой.

 

Очите сини тъй  по детски блесват,

пламъчето в тях отново заискри.

Добри ли хора се намесват,

когато някой някъде тъжи?

 

Тя бързо пъхва още топло късчето хартия,

бутилката погалва за късмет.

Крачетата й нервни са до водната стихия,

но погледът й гледа все напред.

 

И в миг молбите й политат,

обгръщат се със нежна пяна.

Звездите тихичко се питат

защо се връща тъй засмяна.

 

Кристално ясен бе денят,

сега загърнат е в тъмнилка

и  някъде на край светът

във пясъка лежи бутилка.