Сам в празната стая, рисувам по сенките на спуснатите завеси,
а в главата ми пулсира без милост, единствено въпроса \"Къде си?\"...
Пресъхнали следи от сълзи личат под очите, останали без надежда,
всеки ход със тебе е грешка и всяка твоя дума към ново дъно ме отвежда.
Вероятно те радва да знаеш, че сутрин, когато си тръгваш съм една развалина?
След всяка прекарана нощ с теб, чувствам се, сякаш сме водили война...
Но въпреки всичко това, отказвам да те разглеждам, като на моята най-голяма грешка!
И продължавам да се заблуждавам, че някой ден любов в очите ти за мен ще срещна...
Не те обвинявам за нищо, наистина...След всички жестоки удари вече претръпнах...
Само се надявам да осъзнаеш някой ден, че заради теб многократно душевно издъхвах...
И да осъзнаеш колко много съм те обичал, и как заради теб себе си забравих...
Наистина искам да го разбереш и с другите след мен тези грешки да не правиш...
От устните ми се отрони тихо \"Сбогом!\", обещавам ти, че този път е за последно!
Не мога да допусна пак над крехката ми същност да посегнеш...
Няма да мога да го понеса, ако продължа така безмилостно да се ранявам,
обичам те, но себе си обичам повече и няма как да ме накараш за това да съжалявам!