Понякога ми става жал
пред старото ми огледало
и гледам с поглед натежал,
че нещо пак е остаряло.

Надничат с присмех бръчките дълбоки
и сенки между сивкави петна,
а мрачни мисли в две посоки
бушуват в мен като вълна.

Изплуват плахо спомените стари
с гладки линии черти,
после пак сърцето нещо пари
изгарят в миг надежда и мечти.

Поглеждам в ъгълчето оцеляло
напук на времето - блести, блести,
а там отсреща кичури във бяло,
но пламъче в очите ми искри.

Разбираш ли, и двамата стареем,
не ми приписвай ти кусури.
Хайде двама нека се посмеем
преди съдбата край да тури.