Времето във мен е спряло

и винаги е твърде лично,

разпадащо и невъзможно.

Бледнеят мисли в тишината,

простенват нощем във съня,

а никому несподелена самотата

прахосва смислените дни.

И без значение са имената

и всяко следващо боли

и като колело

повтаря се играта,

от всеки поглед

плашещо боли.

Дали ще се науча да обичам

без залези и ветрове,

дали ще се науча

да лекувам

останали следи и страхове...