И ето пак й пиша.
Напрягам и последната гънка от мозъка си,
доизмисляйки всяка дума от изречението,
достигайки върховност.

Готово, точката е сложена,
съобщението е препрочетено,
осмислено, редактирано до съвършенство.
Затварям очи и натискам \"enter\",
представяйки си усмивката,
която ще се появи на красивото и лице

Но до кога така?
До кога ще си я представям?
До кога всичко ще е просто в главата ми?
До кога... до кога ще бъде просто илюзия?

Може би завинаги?
или до утре?
Надали...
Все пак си има приятел,
някакъв късметлия, който е срещнала преди мен,
и сега какво...
Тя е с него,
аз съм сам,
няма ние,
има тях.
Тъжна реалност и щастлива илюзия.
Но не може вечно да се живее в илюзия...
Но май се налага?
или просто да я забравя...?
да забравя причината заради която се усмихвам,
заради която се трудя,
заради която живея.
Не мерси !
ще се боря !
Може би никога няма да успея,
но няма да спра да се боря.
Да се боря за нея !!