Прибрах се обратно удома. Чудих се какво да правя. Трябваше да си измисля някакво занимание, иначе щях да откача. Мразех да гледам телевизия. Не играех видео игри. Единственото ми забавление беше вечер с колегите ми. Отново излязох, но този път на разходка. Отправих се към Цар Симеоновата градина. Не бях ходил там доста време. По пътя си мислех, че освен телефона трябва да измисля и нещо друго. Нещо, с което да се отлича от всички хора. Реших да ѝ напиша поема! Но как? Никога не бях писал такова нещо. Никога не бях успявал да навържа каквито и да е рими в главата си. Не знаех как ще го направя, но знаех, че това е начина! След около час ходене, най-накрая стигнах до градината. Седнах на една от пейките в близост до фонтаните. Чудех се как да го постигна. Чувах как птичките пеят високо в дърветата. Тогава се роди първия ми стих:

 

                                               „Птичките пеят,

                                               Фонтаните шумят,

                                               Тревата е зелена,

                                               А дърветата цъфтят!“

 

            Ох, каква глупост. От мен поет не става! Стоях там с часове, но колкото и да се опитвах, не можех да навържа каквито и да е думи. Бях абсолютно бездарен. Бях обречен на провал, още преди да започна. По едно време чух женски глас от дясно до себе си:

– Гледам те от много време, че нещо си се умислил.

            Обърнах се и видях жена на средна възраст, с дълга черна коса, приятно запълнено лице и кафяви очи. За първи път я виждах. Тя гледаше към мен въпросително.

– Проблем ли има някакъв? – продължи тя.

– Не. Всичко е наред.

– Добре. А сега ми кажи какво не е наред.

– Всичко е наред, казах.

– Жена ли е?

            Погледнах остро към нея, след което отново извърнах глава напред.

– Значи е жена.

            Замълчах си. Не исках да споделям проблемите си с другите хора, особено с непознати такива, но тя не се отказваше.

– Обичаш ли я.

– Мисля, че да. – накара ме да говоря.

– Защо не ѝ го кажеш?

– Не мога.

– Защо да не можеш?

– Вече не мога да го направя.

– И сега какво? Ще се измъчваш ли?

– Мисля да ѝ напиша стихотворение и да ѝ го дам.

– Значи си тук за да пишеш стихове, така ли?

– Нещо такова.

– И? Нещо написа ли?

– Някакви несвързани неща.

– Слушай какво ще ти кажа за поезията и не искам да ме прекъсваш!

            Погледнах я в очите, не очаквах да ми каже кой знае какво, но всякакви съвети биха ми били от полза, след като не знам какво правя.

– За да пишеш стихове първо ти трябва тема! Не можеш просто да седнеш и да ми редиш думи в рима, защото накрая няма да имат смисъл! Второ – поезията е чувство! Тя не се пише на сила! Днес може да напишеш една книга със стихове, а утре да не можеш и ред на сътвориш! И трето – погледни първите две!

            Макар да не го очаквах, в думите ѝ имаше логика. Явно се занимаваше с това.

– Да не би да пишеш стихове? – попитах.

            Не получих отговор и се обърнах към нея. Тя не беше там! Изправих се на крака и се огледах, но нямаше и помен от нея. Минувачите започнаха да ме заглеждат странно, сякаш съм ненормалник. В този момент и аз се чувствах, като такъв. Сигурно бях заспал и просто съм сънувал. Да пиша поезия. Как не. Пълни глупости, помислих си. Беше станало четири и половина. Ако тръгнех сега, щях да се прибера малко преди шест и ако исках, можех да отида в бара. Поех към дома и не спирах да мисля за странната жена. Изглеждаше толкова истинска. Сякаш не беше сън, но не можех да си обясня по друг начин нейното изчезване. Прибрах се удома. Приготвих се да ходя към бара, но вместо към изходната врата поех към стаята си. Легнах на леглото си и се опитвах да измисля причина да отида при вече бившите си колеги. Те ми бяха добри приятели и все още бях част от компанията. Това беше добра причина, но не достатъчна. Ако продължих да ходя, може би накрая Деница щеше да спре да ходи, а не исках да става така. Спрях да мисля и просто гледах в тавана. Сякаш като текст, които плуваше в пространството се появи първата строфа. Станах и започнах да търся лист и хартия, за да го запиша. Докато ги намеря ми се изплъзна от съзнанието, но все пак успях да запиша първата половина:

 

                                               „След всяка страшна зима,

                                               Надежда винаги ще има...“

 

            Звучеше добре, но колкото и да се опитвах не можех да си спомня останалата част. Отново легнах на леглото и гледах в тавана с надеждата това да се повтори, но без никакъв резултат. Съботата се изниза, а с това и Неделята. Не ми беше дошло на ум нищо смислено, което да запиша.

Беше понеделник сутринта към девет часа. Телефона ми звънеше. Беше Жоро.

– Ало. – отговорих.

– Знаеш ли какво става тука?

– От къде да знам? – казах с насмешка.

– Казват, че заради теб фирмата е затънала.

– Как така?

– Написал си някакъв договор и си преместил десетичната запетая, където не трябва и сега сме били пред фалит.

– Наистина ли?

– Така говорят шефовете.

            Причерня ми. Макар да не беше моя вината, че те не са прочели текста, който подписват се чувствах виновен. Стана ми съвестно и ми се прииска да оправя нещата, макар нищо да не зависеше от мен.

– Чакайте ме там. Ще дойда веднага!

– Добре.

            Облякох се набързо и хукнах към офиса. Имаше доста народ отпред. Явно никой не си беше на работното място. Май работата беше сериозна. Влязох в сградата и се отправих към офиса на началника. Не чуках. Направо отворих вратата. Той беше седнал на кръглата маса, на която посрещаше специалните си гости. Синовете му бяха до него и обсъждаха нещо.  Погледна към мен учудено и каза:

– А! Николай! Тъкмо ти ми трябваше. Влизай!

            Влязох с бавни крачки и се отправих към тях. Шефа ме гледаше през цялото време и когато се приближих достатъчно ми подхвърли една папка.

– Това ти ли си го писал?

            Взех папката и започнах да я разглеждам. Прегледах първите няколко страници и отсякох.

– Не.

– Как така не? Отгоре е твоето име!

– Не съм го писал аз и това е.

– Как да не си ти? – попита Пламен.

– За разлика от други хора, аз пиша грамотно! – обърнах се към него. – Тоя договор е пълен с правописни грешки.

– Къде?

– Ето тук, тук и тук, и тук и тук! Ако продължа да чета ще намеря и още...

            Вместо „прехвърля“ беше написано „прихвърля“, вместо „собственост“ беше написано „босвеност“, както и много други. Знаех, че този, който е написал въпросния документ е в стаята с нас.

– Още ли мислите, че съм аз?

– Кой е тогава? – продължи Пламен.

– Как кой? Ти!

            Той скочи и едва ли не заплашително изрече:

– Абе ти чуваш ли се какви ги говориш?

            Обърнах се към баща му.

– Ако имате други въпроси питайте, иначе няма какво да правя повече тук.

– Свободен си.

            Излязох през вратата и се отправих към изхода. Дебелия пикльо, явно сам си беше написал договора и не се бе усъмнил, че може да сбърка. И не си признаваше, че е негово дело. Пълна отрепка! Отвън се огледах за бившите си колеги и ги видях. Бяха застанали близо до оградата, която разделяше границата на сградата от улицата. Там беше и Деница. Позачудих се за момент дали да отида при тях, но в крайна сметка го направих.

– Здравейте! – поздравих ги.

– О, как си? – попита Жоро.

            Здрависах се с мъжете и поздравих жените. Дори и Анелия.

– Сега ли идваш? – продължи той.

– Сега си отивам.

– Е, какво стана?

– Малкия мухльо сам си е написал договора и сложил моето име отгоре.

– Пламен ли?

– Същия!

– И сега какво?

– Нямам представа. Даже не го прочетох до края и не знам за какво става въпрос.

            Огледах се наоколо и погледнах към групата отново.

– Като гледам, работата май е сериозна. Никой не работи.

– Казваха, че сме фалирали и даже дължим пари.

            Наистина исках да кажа нещо, с което да ги подкрепя, но едва ли имаше какво.

– Иска ми се всичко да се оправи.

            Погледнах към Деница. Беше се облегнала на оградата. Отново таеше в себе си тази празнота в погледа си. Сякаш не бе чула и дума от това, което говорехме току що. Исках да ѝ кажа нещо, но не знаех какво. Сега се сетих за това, което ми бегло ми подхвърли Явор онази вечер. Той знаеше, че това ще се случи. След малко излезе началника и се обърна към всички.

– От днеска излизате в неплатен. На всеки ще се обадим по телефона по отделно, когато се реши проблема. Ако някой има какво да си прибира от вътре да го направи сега. Няма за какво да се притеснявате!

            Хората го гледаха, сякаш очакваха да каже още нещо. След около десетина секунди мълчание се обърна и се отправи обратно навътре в сградата. Точно последните думи потвърждаваха, че хората има за какво да се притесняват, но предпочетох да си мълча.

– Ами сега? – обърнах се към вече бившите си колеги.

– Какво сега? – отговори Анелия нервно. – Ще си ходим. Не разбра ли?

– Май това беше... – добави Огнян.

– Вие сте добре. Ами тия дето имаме семейства? – започна да нервничи Жоро.

            Георги беше прав. На нас ни беше лесно, но той и Полина щяха да имат трудности, докато всичко се оправи, ако изобщо се оправи.

– Ако искат да поседнем в някое кафе и да поговорим? – обадих се.

– Дайте първо да си съберем багажа. – каза спокойно Полина.

            Отправиха се към сградата, но Деница остана.

– Нямаш ли някакъв багаж вътре? – обърнах се към нея.

– Не.

            Исках да говоря с нея, но не знаех какво да и кажа. Не бях се подготвил за това. След минута-две мълчание се реших.

– За онази вечер...

– Няма проблеми – прекъсна ме веднага.

– Напротив! Има проблеми. Искам да знаеш, че те излъгах за още нещо.

Тя погледна към мен учудено и аз продължих.

– Излъгах те, че съм те виждал на центъра, а аз даже не ходя там.

– Къде си ме виждал тогава?

– Нямам представа. Знам само, че...

            В този момент чух зад гърба си:

– Готови ли сте? – беше Жоро.

            Върнаха се в много неподходящ момент.

– Какво знаеш? – попита тя.

– Знам че... – не можех да го кажа. – Да тръгваме.

            Отбихме се в някакво кафене наблизо. Не беше нищо особено, но ставаше. Коментирахме случилото се, но не се чувствах комфортно. Не и при положение, че не не говорих с Деница.

– Имам работа и мисля да ви оставям.

– Каква работа бе?- обади се Огнян.

– Моя си работа. – отговорих. – Ще ме извините, но трябва да тръгвам.

            Прибрах се удома. Знаех, че тя има рожден ден на следващия ден и трябваше да се подготвя. Извадих телефона и видях, че беше надран. Не можех да го дам така, затова се мотах из магазините, докато намеря панел, копие на оригинала. Подаръка беше готов. Сега само се надявах на най-доброто. Вече с нетърпение чаках следващия ден. Щях да имам възможността да ѝ покажа, че държа на нея. За първи път от доста време си пуснах телевизора, за да гледам вечерните новини. Не знам защо, но медиите ни предпочитаха да показват новини от света. Новини, които не ни засягаха. Новини, които не ни интересуваха. Сякаш не искаха да знаем какво се случва в нашата държава.

Неусетно се бях унесъл. Събудих се на сутринта. Телевизора все още работеше и даваха сутрешния блок. Забелязах, че говорят точно за бившия ми работодател. Късно вечерта е бил застрелян пред дома си, заедно със сина му Пламен, пред очите на Лазар, който не искаше да говори за случилото се. Предполагам, че началника беше отказал да изплати дълга си и бяха го отстранили, заедно с, човека виновен за случващото се. Сега щяха да го търсят от сина, който би бил много по-склонен да съдейства след случилото се. Пламен беше виновен за смъртта на баща си. Макар и да не бе редно си мислех, че всичко на този свят се връща рано, или късно. Прецакващия стана прецакан. Но по-лошото бе, че друг си го обра заради него. Вече знаех, че фирмата няма да отвори врати повече. Поне, не и скоро. Всички тези хора оставаха на улицата. Започнах да получавам обаждания от всякакви хора, които искаха да споделят новината и едва ли не, да изкопчат още нещичко от мен за случилото се. Отговарях с каквото можех, но не и на по-задълбочените въпроси. Тъй, като моето име беше във въпросния договор, всички си мислеха, че аз имам нещо общо с него.

Колкото и да ми беше сконфузено за случващото се, аз трябваше да мисля за предстоящата вечер. Много ми се искаше завърша поемата си, но така и не ми идваше нищо на ум, освен глупави и безсмислени фрази. Не си струваше дори да ги записвам. Просто колкото и да се опитвах, не можех да сглобя дори и едно изречение. Мислех си как успяват големите поети. Някъде ми се мярна заглавието на един разказ наречен „Паднал Ангел“ и тогава си помислих, за онова, което ми каза жената в парка. Че първо ти трябва тема. Добре. Нека това бъде моята тема. Опитвах се да го римувам с какво ли не, но нищо подходящо не се получаваше. Точно щях да се откажа за пореден път, когато не знам защо си казах, ами ако го напиша на друг език? Ще бъде специално и уникално! Започнах да си мисля, от къде е паднал този ангел... От къде може, от небето! Започнаха да се раждат първите рими!

 

                                               „An Angel fell from the sky,

                                               Beautiful and radiant but shy,

                                               She stole a human heart,

                                               It was mine I want to start.“

 

Невероятно. Получи ми се цяла строфа! И то как? Просто си мислех за Деница и бях искрен! Не трябваше да си измислям. Просто трябваше да го почувствам. Също както жената ми каза! Не след дълго се появи и втората строфа в главата ми:

                                  

                                               „An Angel fell from the sky,

                                               What can I do but cry,

                                               The thing I’m feeling now,

                                               Is forbidden, that I know.“

 

Не можех да повярвам на това, което се случва! Изведнъж ми се получаваше! Но когато погледнах към часовника вече беше шест и половина вечерта. Трябваше да се обадя на Деница. Намерих си телефона и я набрах.

– Да, моля? – отговори тя.

– Здравей. Обажда се Николай.

– Да?

– Нали днес имаш рожден ден и искам да дойда.

– Добре, но не съм си вкъщи.

– А къде?

– В едно кафене близо до нас. Казва се „Шадоу“, но ние му викаме „Отделение Шадоу“.

– Къде точно е това?

– Като тръгнеш от бара към нас, просто ме подмини и няма как да го пропуснеш.

– Разбрах.

– И не носи подаръци. Не харесвам подаръци.

            Направих се, че не съм чул последното и затворих телефона. Отправих се към описаното място. Не беше далеч от дома ѝ. Около заведението бяха разположени лами по земята във формата на топка. Мастите бяха плетени, а върху тях имаше стъклени плотове. Столовете бяха нещо, като фотьойли и табуретки, които също бяха плетени. Те бяха покрити с възглавнички. Около тях имаше фонтанчета. Влязох в двора на кафенето и я видях на една от масите. Срещу нея стоеше младеж, който не бях виждал преди. Приближих се и ги поздравих, след което седнах до момчето. Забелязах, че той не ѝ беше донесъл подарък, затова не изкарах моя.

– Разбра ли какво се е случило? – обърнах се към не.

– Да и не искам да говорим за това.

Сменихме темата. След няколко минути към нас се присъедини млада двойка. Деница се премести срещу мен, за да отстъпи място на дамата, а мъжът седна на табуретката отстрани. Те също не носиха подаръци. Явно наистина не ги харесваше. В този момент се радвах единствено, че ме допуснала толкова близо до себе си, след това, което се случи. Всички започнаха да разказват истории от миналото, на които се смяхме. Имах чувството, че отново прекарваме една от незабравимите вечери в нашия бар. Времето мина неусетно и младата двойка трябваше да ни напусне. Малко след това и младежът до мен трябваше да си ходи. Най-накрая останахме само двамата. Но изведнъж телефонът ѝ позвъни. Единствено разбрах, че уговаря да се срещне с някого след малко. Защо винаги ми върви така наопаки...

– Аз трябва да тръгвам. – каза тя.

– Да те изпратя?

– Няма да се прибирам още.

– Чакай!

            Тя се обърна към мен, а аз я погледнах в очите.

– Тогава искам да ти дам това. – изкарах телефона и ѝ го подадох.

– Ама нали ти казах, че не обичам подаръци!

– Това е стария ми телефон. Само прашасва в къщи.

– Не мога да го приема.

– Поне, докато си купиш свой. След това ще ми го върнеш.

– Не мога.

– Ще ти се разсърдя, да знаеш. – казах заплашително.

– Оценявам го, наистина. Но просто не мога.

            Замълчах и продължих да я гледам. Едва ли имаше начин да я накарам да го приеме. Затова и не настоявах повече.

– Закъснявам. – каза тя.

– Ще се виждаме. – добавих аз.

            След което тя пое по своя път, а аз се връщах обратно по улицата към дома си. Може би материалните подаръци не я вълнуваха. Може би направих грешка. Трябваше да ѝ подаря цветя, като всеки нормален човек. Но вместо това, исках да ѝ дам нещо, което беше казала, че иска да има. Прибрах се, хапнах нещо набързо и си легнах. Преди да заспя си мислех какво да направя. Реших се да ѝ подаря цветя, но не знаех как да ѝ и ги дам. Знаех, че живее на петия етаж, но не знаех в кой апартамент точно. Не вървеше да се обадя по телефона. В крайна сметка реших да ги оставя на етажа и да напиша бележка на тях. Така щях да бъда сигурен, че ще ги получи тя, стига да прочете бележката. Да! Това щях да направя!

Събудих се. Часът беше около седем. Станах и се облякох. Не исках да оставя цветята, а тя беше вече излязла. Написах една картичка „Надявам се този подарък да ти хареса повече!“ и я сложих в плик. На плика написах „За Деница“. Отидох до пазара и купих букет от седем червени рози, а след това отидох пред кооперацията, където живееше. Вратата беше заключена, а аз нямах ключ. Зачаках отпред с надеждата някой да отключи, отивайки на работа. Надявах се това да не беше Тя, защото щеше да се получи доста неловка ситуация. За щастие отключи някакъв възрастен човек, който помолих да ме пусне вътре. Разреши ми да вляза, а аз криех цветята зад себе си. Не исках да ги види. Качих се по стълбите до петия етаж. Имаше осем апартамента. Дори и да исках, нямаше как да ѝ ги връча лично без да създам смут у съседите. Оставих ги срещу стълбите. А писмото сложих между клонките на розата. Нямаше начин да излезеш, без да ги забележиш. За щастие, не ти трябваше ключ за да излезеш от сградата. Отправих се към дома си и зачаках. Знаех, че въпреки, че не бях написал от кого са, тя щеше да се сети. Никой друг не носеше подарък, освен мен. Чаках. Цял ден очаквах позвъняването на телефона си. Нищо. Никаква реакция. Странно. Очаквах поне някаква гневна реакция, но не.

Настъпи следващия ден. Първото нещо, което направих бе да погледна телефона си, дали не съм изпуснал позвъняване. Нямаше нищо. И този ден изкарах в чакане, но вечерта не се сдържах. Позвъних ѝ:

– Ало? – отговори тя.

– Здравей, аз съм Николай.

– Да?

– Исках да те попитам...

– Какво?

– Имаш ли време да се поразходим малко?

– Ами... искам, но сега сме се захванали с брат ми да чистим.

– Значи се обаждам в неподходящ момент?

– Да. Следващия път ще дойда.

– Добре! – зарадвах се.

– Дочуване.

– Дочуване. – отговорих.

            Не каза и дума за цветята. Много странно. В гласа ѝ усетих спокойствие, което ме водеше към мисълта, че тя не знае от кого са били. В никакъв случай не исках да натрапвам, че са от мен. Може би мислеше, че са от друг. Но и да мислеше така, рано или късно щеше да разбере, че не са от него.

            След като работата с цветята не потръгна добре, реших да завърша стихотворението си. Взех листа, на който вече бях написал първите строфи и започнах да се чудя. Чудех се какво се е случило с ангела, след това. Представих си обстановката. Представих си момента, в който един ангел пада на Земята. Сигурно щеше да има светкавици. Сигурно небето щеше да е тъмно. Но защо един ангел би паднал на Земята ако не беше прокуден от небето? Тогава се появи и третата строфа:

 

                                               „An Angel fell from the sky,

                                               In a storm, the ground was dry,

                                               She look’d at me and said:

                                               – I did not fall, I fled!”

 

            Сега трябваше да разбера какво би накарало един ангел да избяга от Рая. Мястото, за което всеки мечтае да види един ден. Защо ще искаш да го напуснеш?

 

                                               „An Angel fell from the sky,

                                               She wanted once more to try,

                                               To human be, feel the love,

                                               For a moment only be belove.“

 

            Ангелът толкова много искаше да почувства любовта отново, че беше направил немислимото. Да дезертира от Рая. Ами сега? Ако нямаше последствия, за постъпката му и други щяха да го последват.

           

                                               „An Angel fell from the sky,

                                               What can I do but cry,

                                               She would pay with her soul,

                                               For a wish that was foul.“

 

            Не знам защо, но всеки път, когато го прочитах очите ми се пълнеха със сълзи. Мислех си за нещастната съдба, която очакваше ангела, заради това едничко желание да се почувства обичан само още веднъж. Стихотворението беше едновременно страхотно и ужасно. Но показваше, че любовта е по-важна от всичко останало.

            Беше готово. Сега оставаше въпроса как да и го връча. Не се сетих за друг по-подходящ начин от това да го сложа в писмо, а писмото в букет цветя, които отново щях да оставя пред вратата ѝ. Не исках да бързам. Ако я засипех с цветя, най-вероятно щях да я уплаша, затова реших да изчакам няколко дни.