На Ивайло Балабанов!

Без душица съм вече човеко,

без душица на камък съм станал,

като хляб съм се спитил без меко,

без маица омесван пък станал...

Грозно време - по-грозно от лани,

щом в душите ни плесен  захвана,

екнат дните ни с вой от камбани -

от звънтежа им грам не остана...

Грозно време със хорица долни,

набедили ни в мъртви приживе,

и е странно - все пак сме доволни,

че ни има -  че още сме живи...

И е странно - и толкоз нелепо,

да  се мислим все още за хора,

Господ дреме в небето далеко,

или там се е скрил зад стобора...

Или бъркам - кажи ми додето,

има грамче душица във мене,

в нас живее - и в мене момчето,

със камбанно сърце, но до време...