Три дни по- рано:
Беше вторник, скучен, празен вторник. Бях се излегнала на дивана и превъртах каналите, а майка ми обикаляше около мен и шеташе.
- Може да помогнеш, след като сесията ти свърши не си заета с нищо – спря се изведнъж и ме изгледа недоволно.
- Остави ме да си поема въздух, чела съм като луда няколко седмици, заслужавам да седя и да не правя нищо.
Преди тя да отговори телефонът звънна.
- Да?
Беше Алекс.
- Пич, познай, Рей току що ми каза, че Bullet For My Valentine идват този петък в Детройт!
- Какво от това – вдигнах рамене. – Отдавна не ги слушам.
- Познай на кого ще подгряват – допълни той, и усетих дори по телефона как се ухили.
- Слушам, каубой. На кого ще подгряват?
- Children Of Bodom.
- КАКВО!?! –изкрещях, и майка ми чак подскочи, докато подреждаше подправките в шкафа. – Bodom ще идват?
- Тъй вярно – рече Алекс.- Та се питах... дали не би искала...
- Млъквай и звъни на Арън, и си стягай багажа!
Затворих и хвърлих телефона на дивана, и буквално се разкрещях и започнах да тичам неадекватно от стая в стая.
- Какво има, Ан, какво се е случило? – майка ми надникна през вратата, но се дръпна от пътя ми, когато профучах обратно. – Анет! Какво става?
Хвана ме за ръката за да ме спре.
- Children Of Bodom идват в Детройт – казах задъхано, осъзнах, че треперя от вълнение.
Бандата идваше от Финландия, свиреха мелодичен дет метъл, и от около пет години бяха се превърнали в религия за мен. Бях ги виждала веднъж на живо, сега щяхме да отидем всички на концерта им.
Аз и майка ми живеехме в Ливония, малко градче в Мичиган. Алекс беше най- добрият ми приятел, а Арън – той също, само, че беше по- улегнал от нас, ние редовно се биехме и блъскахме като деца. Трябва да отбележа, че бях на 24.
Арън, Алекс и Анет, трите А, така ни знаеха всички. Познавахме се от деца, и от тогава бяхме неразделни.
Опаковах багажа си: черна тениска с череп, къса дънкова пола с капси, чорапогащник едра мрежа и многото пръстени и синджири. На самият концерт щях да бъда облечена в потника с Жътваря – логото на Children Of Bodom, него оставих наметнат на стола.
- Хей, дали би ми отделила минутка да обясниш какво става? – майка ми влезе в стаята, и подпряната метла на вратата ми прозвуча като закана.
- Рей е казал на Алекс, че Bodom идват в Детройт – казах, и опитах да успокоя гласа си, и да си сложа малко по- сериозно изражение. Все още обаче ми идваше да скачам и да пищя.
- ...И ти мислиш да отидеш – довърши тя.
- Разбира се, Bodom са моята религия! – казах укорително. Самата мисъл тя да допусне, че не бих отишла ме изуми и засегна.
- Няма да те пусна сама чак до Детройт – скръсти ръце майка ми.
- Няма да съм сама, мамо – извъртях очи. – Алекс и Арън ще са с мен. А и други хора, вероятно.
Това като че ли предизвика обратния ефект.
- На Алекс и Арън можеш да разчиташ колкото на две годишни деца.
- Ако обичаш – изгледах я изпод вежди, подрънквайки с пръстените си.
- Освен това знам какво се случва по тези концерти: алкохол, наркотици, побой, секс...
- Забравяш, че не съм на 12, и вече съм правила секс – рекох, и тя отвори уста възмутена, но не намери думи, излезе и трясна вратата.
Колкото и да не ми се искаше, този разговор развали настроението ми. Звъннах на Арън, който обикновено ме караше да се почувствам по- добре.
- Превозът е организиран, някакъв приятел на Рей имал бус, ще ни метне до там.
- Да не е оня, когото прибраха за шофиране в нетрезво състояние? – попитах, и той се позасмя.
- Не. Но трябва в осем сутринта в петък да сме на Предела. Ще ни вземат от там.
- Осем – изстенах. – Защо осем?
- До Детройт е много път.
Измърморих си под носа, но и тази жертва щях да направя, за да видя Children Of Bodom.
Bodom беше местност във Финландия, където на брега на езерото Bodom през 1960 година бе извършено тройно убийство, едно от най- жестоките в историята. Четири деца, на 16 – 18 години излезли на палатка, през нощта били нападнати и избити, убиецът ги нарязал до обезобразяване. Оцелял един от тях, който е жив и до днес. Повдигнати обвинения и заловени така и не е имало. В тяхна памет бандата се кръщава на този случай.
Петък сутринта станах с известни усилия, но факта, че щях да видя момчетата и любимата ми банда не ме остави да спя. Навлякох дънките, за да не викне майка ми, че съм се облякла скандално, и нарамих малкият червен сак с другите дрехи, фотоапаратът и финландският флаг, който бях дала да ми ушият специално за предишния концерт. На излизане тя ме млясна по бузата. Не искаше да ми разваля настроението, но определено не й се искаше да заминавам.
Хванах си такси и стигнах до Предела, кръстовището с най-голямо движение в града. Алекс и Арън вече ме чакаха там.
- Закъсня! – нахока ме Алекс. Беше едва осем и пет.
Алекс беше средновисок, слаб, чернокос, имаше трапчинки на бузите и живи, тъмнозелени очи. Ако човек не го познаваше достатъчно лесно би се подразнил от него, но за щастие аз го познавах. Арън се усмихна за да поздрави, стоеше зад него, средноголям сив сак лежеше в тревата до краката му, докато той се оглеждаше, очаквайки бусът, с който щяха да ни превозят до Детрот. Арън беше висок, атлетичен, имаше русолява къса коса, светлокафеви очи, беше сдържан и уравновесен, за разлика от нас двамата. Е, беше на моменти, когато се влеехме в тълпата беше по-неконтролируем и от нас. Сега обаче с нищо не показваше, че би се качил на загражденията и би скочил на един от охраната, както направи на миналият концерт.
- Защо се бавят? - попитах. - Почти и 20 е.