- Защо се бавят? - попитах. - Почти и 20 е.
Същото попитах и след още 20 минути.
- Не вдигат – поклати глава Арън.
- Няма да можем да стигнем, ако се забавят още малко – изнерви се Алекс.
- Успокой се – рекох, но вътрешно се чувствах дори по- напрегната и от него.
- Да?- чу се от телефона на Арън, когато той най- накрая успя да се свърже.
- Рей?
- Сега ти го давам...
Гласът се промени, и познах Рей, който ни беше общ приятел, по- малко мой, отколкото техен.
- Кажи, мъжки?
- Почти час чакаме на Предела, уговорката беше за осем часа – спокойно започна Арън, но усещах, че и в него се надигаше нещо.
- О, не ти ли казаха? Отказахме се от буса, ще пътуваме с влак до там.
В един момент всички притихнаха.
- Отказали сте се? – повтори той.
- Съжалявам, мен, но така ни излиза по- евтино. А и бащата на Сара нямаше да я пусне с нас... Няма осемнайсет, все пак...
- И ЗАЩО МИ ГО КАЗВАШ ЧАК СЕГА, КРЕТЕН ТАКЪВ! – изкрещя изведнъж Арън, и двамата с Алекс подскочихме и се отдалечихме предвидливо. Струваше ли ми се, или кафявото на очите му добиваше червен оттенък?
- Слушай, мен... – опита се да каже нещо Рей.
- Ти слушай, гнидо, ако заради теб изпусна концерта...
- Ще ме убиеш, знам...
- Ще оставя Алекс и Анет да те убият!
Настана мълчание, след което той затвори и изреди няколко доста цветисти ругатни по негов адрес.
- Какво ще правим сега? – попитах, усещайки как паниката ме напада, и скоро щях да й се оставя.
- Връщаме се в града – рече Арън и прокара ръка през косата си. – Ще разберем в колко тръгва влака, или автобус, евентуално.
- Нямаме време да се връщаме в града, девет часа е – прекъсна го Алекс. – Няма да стигнем навреме...
Видях нещо демонично и в неговите очи.
- Какво предлагаш тогава? – изнерви се русолявият.
- Автостоп – рекох без да се замисля.
- Ти си луда...
- Абсурд! – контрира ме и Арън.
- Момчета, и аз не съм очарована, но ще изпуснем Бодом.
При тези ми думи Алекс нададе силен животински рев, замахна и прекърши едно от по- ниските клончета на декоративните дървета край пътя.
- Само да ми падне копелето – изръмжа. – Ще го съсека на четири равни части!
- Реди се на опашка – мрачно рече Арън. – Трябва да решим бързо, преди...
- Достатъчно – прекъснах го на свой ред. – Просто спри!
Ако още някой кажеше, че щяхме да изпуснем концерта щях да го убия.
Излязох напред, вдигнах ръка с палец нагоре и зачаках.
- Ти си луда, никой няма да спре...
- Ако Алекс си облече рокля, може и да спре.
Чух нова поредица от ругатни, този път по свой адрес.
Не знаех защо се случва това, но в момента не смятах, че може да ме връхлети нещо по- лошо. Исках само да се кача на коя да е кола и да отида в Детройт.
Неочаквано голям син камион, Форд ’60 отби и спря, изпод гумите му се вдигна прахоляк. Аз и момчетата с учудване гледахме как през дясната врата се наклони дебел, брадясал шофьор с разтворена на косматите гърди синя карирана риза, нахлупил нещо като шапка, или по- скоро бял парцал. Не изглеждаше много трезв.
- За къде сте? – той изплю цигарата си, видях, че гледаше само мен, побиха ме тръпки.
- Детройт – излезе напред и Алекс.
- Скачайте.
- Сигурни ли сте? – прошепна Арън, когато вратата се отвори, а височината ми се стори много по- голяма, отколкото беше. Сега си помислих, че качахме ли се на камионът – убиец, никога нямаше да слезем. Нещо обаче ме накара да изляза напред. И все пак чаках момчетата да ме последват, преди да стъпя на металното изтъркано вече стъпало, и да се кача на протритите седалки.
- Заради Бодом – казах. – Трябва да стигнем навреме.
Вратите се затръшнаха и камионът потегли, а мен ме заболя стомахът. Майка ми щеше да откачи ако знаеше, че съм се качила в камион на непознат, придружавана само от двамата идиоти с мозък по- малко и от моят. Но все пак аз го спрях, напомних си.
От друга страна – козът щеше да е в нас ако той си мислеше, че ние бяхме страшните. И двамата ми приятели бяха високи, стабилни, бяхме облечени в черно, а Алекс беше почти страховит на моменти. Винаги ми беше приличал на облагородената версия на древен вампир, имаше нещо мрачно в него, това и харесах в него когато се запознахме. Арън беше нормален на външен вид, но със страхотни рефлекси и стабилна физика, идиотът, решил да се конфронтира с него щеше да си го получи. Аз... Аз бях дребничка, поне по- дребна, отколкото ми се искаше. Винаги бях завиждала на дългокраките мацки въпреки, че често получавах комплименти за краката си. Бях един шестдесет и пет, твърде недостатъчно в претъпкана зала, особено ако някой се изпречеше пред мен. Имах дълга, кестенява коса, тъмни очи и нормално телосложение, не се отличавах с нещо особено, за което в този момент искрено се радвах.
В кабината на камиона миришеше на спарено, сладникав ароматизатор и някакъв вид цигари, не пушех и не го разпознах, но след малко мъжът се обърна към нас, седнали на задната седалка, и прочисти гърлото си, преди да попита:
- Имате ли трева?
- Пътуването ще е дълго – прошепнах.
Колкото пъти срещах малките му очички в огледалото за обратно виждане, ръката ми се свиваше около сгъваемият нож, затъкнат в кубинката ми. Бях изключително смела и безотговорна, за да предприема този ход, но в момента ми се искаше някой от двамата ми придружители да ме гушне, и да издигне стена между нас и шофьорът.
По едно време той пусна някаква музика по раздрънканото радио, която изобщо не ми се хареса, но не протестирах. Погледът ми спря на грозният ключодържател за стотен път – бейзболна топка, направена от жълта пластмаса, поклащаща се на огледалото. Наложих си да мисля за нещо по- приятно, а не да си представям как щяхме да свършим и тримата в някоя канавка с прерязани гърла. Замислих се за концерта миналата година, и кръвта ми зациркулира по- бързо само при спомена за това.
Препълнената, тъмна зала, хората около теб, у които се усещаше същото вълнение... Нетърпеливите подвиквания или изсвирвания, и след малко – достатъчно, че нервите ти да се изопнат като струните на електрическа ESP LTD Black огромното платно с логото се полюшва, и най- сетне пред него си личат някакви сенки. В един момент цялата зала избухва в светлина и звуците на китари, тежките рифове са заглушени от ревът на тълпата. Нещо се надига в гърдите ти, и усещаш как въпреки блъсканицата и ударите от лакти в ребрата се чувстваш в безтегловност. Текстовете, сякаш написани за теб се пеят от хилядите около теб, китаристът минава, посочва те, от сцената полита палка и няко я улавя... Въздъхнах щастливо, и си помислих, че бих понесла всичко, само за да доживея довечера това да ми се случи отново.
Времето минаваше наистина бавно, беше едва десет и половина, когато все още кретахме по пътя за магистралата. Изведнъж шофьорът рязко отби и сви вляво, люшнах се неподготвена и се ударих в Алекс.
- Приятел, Детройт не е натам – обади се предпазливо Арън.
- На главната има полиция – чу се дрезгавият глас на шофьора зад огромните му рамене..
- Човече, отклоняваш ни – не се сдържа и Алекс. – Гоним час.
- Няма да мина през полицията – твърдо заяви мъжът, и настъпи педала за газта.
- Нямаме време, трябва да стигнем до Детройт – настоях и аз, и гърлото ме стегна.
- Свали ни – каза Арън, но шофьорът не реагира, изтръпнах. – Човече, свали ни!
Камионът рязко отби за втори път, и Алекс побърза да отвори вратата и да скочи, помагайки ми.
- Мерси – махна Арън, но вратата се трясна и камионът изфуча напред без отговор.
- Помислих, че ще ни убие – въздъхнах.
- И аз – призна си Алекс. – И май си изгубих обонянието.
Поехме обратно по отсечката, за да се върнем на главния път към магистралата, но това отне време. Първо въодушевлението ми ме накара да вярвам, че можехме да стигнем и пеша. Отне ни петнадесет минути да се върнем в отсечката, и започнах да се отчайвам.
- Ще срещнем някой, спокойно – опита се да уравновеси положението Арън, и разкопча ризата си, понеже слънцето вече беше високо в небето и ставаше горещо.
След двадесет минути вървене не бяхме изминали повече от километър и половина, краката ме боляха от кубинките, всяка тежаща по килограм и четиристотин, бях потна и на прага на психически срив. Алекс вървеше с бойна крачка от дясната ми страна, свил ръце в юмруци, а косата се развяваше около него.
- Ще си умрем тук – рече отчаяно, прекрачи през банкета и нагази в храстите, които изглеждаха негостоприемни и бодливи, обърна се с гръб към нас и чух как си свали ципа, обърнах се на другата посока.
- Може да има змии – подхвърли Арън.
- Дано да има – през зъби каза чернокосият. – И да са отровни.
Извадих бутилката с вода от сака си и изпих и последната глътка, започваше да ми се струва невъзможно.
- Пичове – Арън ровеше из телефона си и вдигна очи, когато Алекс се върна поолекнал. – Имам лоши новини.
- На къде по- лоши от сегашните, да не идва второто пришествие? – Алекс също извади бутилка от багажа си, само че с алкохол, и удари една голяма глътка.
- Далеч сме от Детройт. GPS-a ми показва, че дори не сме в тази посока. Тоя идиот ни е карал по съвсем друг път.
- Какви ги говориш? – отидох до него и измъкнах телефонът от ръката му.
Червената стрелка сочеше страничен път наляво, а магистралата за Детройт беше означена в жълто, много по- вдясно от нас.
- Не може да бъде.
- Ако изпусна концерта, кълна се, ще го намеря и ще го разчленя! – избухна Алекс. – Не мога да повярвам... Как ще се върнем на магистралата?
По пустият път не минаваха коли, аз крачех най- вдясно, а под подметките ми се вдигаха облачета прах. Бях излъскала кубинките си преди да тръгна сутринта и кожата лъщеше като нова, въпреки двете години непрекъснато носене. Сега целите бяха покрити с фин прах и изглеждаха амортизирани. Устата ми пресъхваше, гърдите ме стягаха а в очите ми напираха сълзи. Толкова исках да видя любимата си банда, защо всичко се беше объркало така?
- Знаех си, че не биваше да се доверяваме на този червей – избълва Алекс, вървящ този път от мое ляво, забил поглед в краката си и набиващ пета на всяка крачка, явно за да накаже земята под краката си. – Трябваше да имаме резервен план...
- Нямахме време за резервен план, научих малко преди самото тръгване – някак примирено каза Арън.
- Никога не сме видели нищо хубаво от тоя идиот... По дяволите!
Извади бутилката и този път отпи повече от една глътка.
- Дай насам – посегнах и също я надигнах.
- Писна ми да понасям отговорността за чуждите грешки! – натърти той, и си я прибра.
- Никой не е сгрешил – рекох.
- Тогава защо се влачим като костенурки по тоя забравен от бога път, по който не минават дори змии?
- Какъв ти е проблема? – извиках, докато крачехме по пустият, безкрайно виещ се пред нас път, над който се вдигаше мараня. От някъде се чуваше свистене, предполагах, че идваше от камъните, които всеки момент щяха да се разцепят под изгарящите лъчи.
- Проблема са ми разни хора, които не знаят как да организират едно тъпо пътуване! – изкрещя ми Алекс. Тениската на гърдите му бе мокра от пот.
- И аз влизам в това число? – не се сдържах.
- Да, влизаш!
Засилих се да го ударя, но той изпревари, и бях върната назад от удар в гърдите. Това ме остави без въздух, но се опомних бързо, извъртях се и нанесох ритник с тока на кубинката си в сгъвката на коляното му, което го събори на земята.
- Хей, престанете и двамата, стига, казах! – намеси се Арън, хвана ме за рамото и ме избута назад, за да даде време на Алекс да се изправи. – Като малки деца сте!
- И ти си виновен колкото нея – само измърмори Алекс, но се въздържа от друг коментар, понеже свитият юмрук на другото момче заплашваше да го върне обратно на земята.
- Ще стигнем до Детройт, пък ако ще и да умра пред вратите на залата – закани се Арън.
- Аа, не – рекох. – Ако ще умираме някъде, ще е вътре.
Алекс, който отново надигаше бутилката кимна в знак на съгласие и ми я подаде, с което обявяваше примирие.
Повървяхме още половин час, когато краката ми не издържаха вече, свлякох се на пясъка и разтрих слепоочията си, главата ми щеше да се пръсне.
- Да позвъним на някой да ни прибере - изхленчих. - Ще станем храна за чакалите!
- Искам да умра с достойнство и да отида във Валхала, мерси! - измърмори Алекс и седна до мен.
- Стига сте хленчили, дами! - Арън се изправи пред нас, и му бях благодарна за сянката. - Ще стигнем в Детройт. Дори и да закъснеем първата банда не ни интересува.
- Закъснеем ли ще трябва да гледаме от трибуните, не съм съгласна.
Той извъртя очи, но не каза нищо.